Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Когато описа полукръг, той видя една планина. Беше точно зад гърба му и се извисяваше самотна над края на хоризонта — склоновете й се спускаха под облаците и той не можеше да види нейното подножие. Така се крие под водата по-голямата част от айсберга. Ян внимателно се опита да прецени размерите на тази грамада. Просто не можеше да повярва, че на планета, където силата на притегляне е толкова малка, може да съществува нещо подобно. Може би Свръхвладетелите се издигаха до тези откоси с крилата си и се рееха сред тях подобно на орли сред исполински зъбери.
След това пред очите му планината започна да променя облика си. Когато Ян я съзря за пръв път, тя беше тъмно пурпурна, с някакъв зловещ оттенък и с някакви неясни петна по върховете. Той се опита да ги разгледа по-добре и изведнъж забеляза, че те се движат…
Отначало Ян не повярва на очите си. После старателно си припомни, че всички привични понятия тук са безполезни — не трябваше да позволява на разсъдъка си да отхвърля дори най-малкото от това, което сетивата му възприемаха и предаваха в тайниците на мозъка. Не трябваше и да се опитва да разбира — достатъчно беше да наблюдава. Осмислянето щеше да дойде след това — или изобщо нямаше да дойде.
Планината — Ян все още считаше това за планина, просто нямаше друга по-подходяща дума — изглеждаше жива. Той си спомни чудовищното око, което беше видял там, в гробницата, в недрата на планетата…, но му се стори немислимо. Това не беше форма на органичен живот, може би дори не беше материя в познатия за него смисъл.
Неясната пурпурна грамада се разпалваше и пламтеше гневно. Разсякоха я ярки жълти линии и Ян си помисли, че това е вулкан, който излива потоци от лава в равнината. Но забеляза движението на някакви петна и точки и разбра — потоците бяха устремени нагоре!
Нещо ново се надигаше над алените облаци, които опасваха подножието на планината. Беше огромен пръстен, безупречно хоризонтален и безупречно кръгъл, а цветът му беше същият, който Ян бе оставил далеч от тук — така ясно синееше небето само над Земята. Нито веднъж досега той не бе виждал подобна лазурна синева в света на Свръхвладетелите — тъга и самота го стиснаха за гърлото.
А синият пръстен се издигаше и се разширяваше. Той вече беше над върха на планината и близкият му край се носеше към Ян. Разбира се беше някакъв вихър, обръч от газ или дим, който се разшири до няколко километра в диаметър. Но не се забелязваше никакво въртене и макар че се разширяваше, той не ставаше по-малко плътен.
Издигайки се все по-нагоре огромният пръстен премина и над главата на Ян — сянката му величествено се носеше по облаците. Ян гледа след него, докато той не се превърна в тънка синя нишка, която едва се различаваше в пурпурното небе. Когато се скри съвсем от погледа му, той вече имаше няколкостотин километра ширина и продължаваше да расте.
Ян отново погледна към планината. Сега тя беше златна и без никакво петънце. Може би на него само му се струваше така — вече бе готов да повярва във всичко — но в момента тя се беше източила, бе станала по-висока и се въртеше около оста си — като смерч. Едва сега вцепененият и потресен Ян се сети за фотоапарата си. Той го вдигна и го насочи към тази невъзможна и непостижима за ума загадка.
Виндартен бързо пристъпи към него и заслони всичко. Огромните му длани решително и неумолимо закриха обектива и издърпаха апарата надолу. Ян не се опита да се възпротиви, а и разбира се това нямаше да му се отдаде… Той изведнъж усети смъртен ужас от тази неведома реалност на края на света. Достатъчно беше видял.
Дотогава, където и да беше, никой не му забраняваше да фотографира. Сега Виндартен дори не обясни забраната си. Само дълго и подробно, до най-малките дреболии, разпитва Ян как и какво е видял.
Тогава Ян разбра, че Виндартен е наблюдавал нещо съвсем различно и за пръв път осъзна, че Свръхвладетелите също се подчиняват на някого.
И така, той се завръщаше вкъщи — всички чудеса, страхове и тайни бяха останали назад. Корабът може би беше същият, но екипажът сигурно бе друг. Колкото и да бе дълъг животът на Свръхвладетелите, трудно беше да се повярва, че те охотно се откъсват от дома си за десетилетията, които отнемаше междузвездният полет.
Разбира се, относителността на времето при околосветлинната скорост беше медал с две страни. Свръхвладетелите щяха да остареят в полета си до Земята само с четири месеца, но при завръщането им техните приятели щяха да са по-стари с осемдесет години.
Ако Ян беше пожелал, той несъмнено можеше да остане там до края на живота си. Но Виндартен го предупреди, че следващият кораб ще се отправи към Земята след няколко години и го посъветва да не изпуска случая. Възможно е Свръхвладетелите да бяха преценили, че умът на човека не би издържал наплива от впечатления. А може би просто бе започнал да им пречи и те нямаха време да се занимават с него.