Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Ян веднага си помисли, че той може би вижда човек за пръв път. Питаше се дали е бил поне веднъж на Земята или за него тя е само една от многото планети, които той изучава, без дори да има понятие къде се намират. Във всеки случай той не говореше земен език и не разбираше нито дума. Наложи се Виндартен да им превежда.
Ян остана тук няколко часа, през които Свръхвладетелите му показваха разни земни предмети, а той се стараеше да обясни на записващия апарат тяхното предназначение. След малко се засрами от това, че не знаеше предназначението на много от вещите. Оказа се почти невежа за достиженията на собственото си племе. И се запита дали при всички свои способности и велик ум Свръхвладетелите ще могат да разберат сложността на човешката култура.
От музея Виндартен го поведе по друг път. Отново без никакви усилия те плуваха по огромен сводест коридор, но вече не покрай изкуствените плодове на разума, а покрай това, което е създала природата. Съливан не би пожалил живота си, за да попадне тук и да види всички чудеса, сътворени от еволюцията сред стотици различни светове. Ян си помисли с тъга, че Съливан сигурно отдавна е умрял…
Изведнъж те се оказаха в галерия, разположена над кръгло помещение, което имаше диаметър около сто метра. По обиколната тераса нямаше никакви перила и Ян се посуети, преди да се реши да отиде към ръба. Но Виндартен стоеше спокойно там и гледаше надолу — Ян също се приближи.
Дъното на това вместилище беше само на двайсет метра под тях… — беше близо, прекалено близо! По-късно, след като поразмисли, Ян разбра, че Виндартен изобщо не е искал да го порази. Напротив, и той е бил смаян. Защото Ян отскочи с отчаян вопъл назад и инстинктивно се опита да се скрие от това, което лежеше долу. Когато в плътния въздух замря приглушеното ехо от неговия вик, той отново събра сили да пристъпи към ръба.
Разбира се, ТО беше безжизнено, а не гледаше посетителя с втренчен поглед, както се стори на изплашеният до смърт Ян отначало. Заемаше почти целия този кръгъл басейн и в неговите прозрачни глъбини проблясваха рубинови пламъчета.
Това беше едно единствено исполинско око.
— Защо вдигна такъв шум? — попита Виндартен.
— Изплаших се — смутено си призна Ян.
— Защо? Да не би да си мислил, че тук може да има някаква опасност?
Можеше ли да му се обясни какво е това рефлекс? Ян реши да не се опитва.
— Всичко, което е неочаквано, плаши. Докато не осъзнаеш какво е това ново и непознато нещо, по-безопасно е да предположиш най-лошото.
Ян отново погледна надолу към чудовищното око. Сърцето му още лудо биеше. Може би това беше само много увеличен модел, подобно на микробите и насекомите в земните музеи. Но още докато се питаше това, Ян усети хлад от увереността, че окото е съвсем истинско и в естествена големина.
Виндартен успя да му обясни съвсем малко — той се занимаваше в друга област на науката и не бе твърде любопитен за останалото. От думите му въображението на Ян нарисува някаква огромна едноока твар, обитаваща малките астероиди около едно далечно слънце. Без да се притеснява от силите на притегляне, циклопът израства до неимоверни размери, а неговото препитание и животът му зависят от това, колко далече и колко ясно вижда единственото му око.
Виждаше се, че за Природата, когато това е необходимо, няма невъзможни неща и Ян безмълвно се зарадва, че и за Свръхвладетелите не всичко на света е достъпно. Бяха донесли от Земята цял кашалот, но ТАКЪВ експонат не можеха да повдигнат дори те.
Друг път той се издигаше все по-високо и по-високо — стените на асансьора станаха матови, а после прозрачни като кристал. Той стоеше, като че без да има никаква опора, сред високите върхове на града и нищо не го ограждаше от бездната. Главата му не се замайваше, както не се замайва главата в самолет, защото нямаше никакво усещане за повърхността на планетата далече долу.
Ян стоеше над облаците — наравно с него в небето имаше само няколко каменни или метални върха на други здания. Долу лениво се движеше аленото море на плътните облаци. Недалеч от мъждивото слънце едва светеха две мънички луни. Почти в средата на този разплут червен диск тъмнееше малко, съвсем кръгло петно. Беше или слънчево петно, или друга луна, която преминава пред светилото.
Ян бавно огледа хоризонта. Облачният покров стигаше до самия му край, но на едно място, Ян не можеше да определи отдалечеността, над облаците се виждаха някакви силуети — може би бяха кулите на друг град. Ян дълго се вглежда натам, а после премести погледа си в друга посока.