Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Пътят към тях се раздвояваше и в която и посока да се вървеше, в края на краищата нямаше да се стигне до нищо, което дори и най-малко да отговаря на надеждите или страховете на хората.
В края на единия път бяха Свръхвладетелите. Всеки бе съхранил своята личност, своето независимо „аз“; те обладаваха самосъзнание и местоимението „аз“ в техния език беше изпълнено със смисъл. Те бяха способни да чувстват и дори някои от присъщите им чувства бяха същите както и у хората. Но сега бе ясно, че са в задънена улица, от която няма изход.
Разумът им беше десетократно, а може би стократно по-могъщ от човешкия. Но това в крайна сметка беше без значение. Те бяха безпомощни пред невъобразимата сложност на Галактиката, включваща в себе си сто хиляди милиона слънца — и пред космоса, който е съставен от сто хиляди милиона галактики.
А в края на другия път? Там беше Свръхразумът — каквото и да означаваше това понятие. Пред него човекът беше това, което е амебата пред човека. В същността си той беше безкраен, безграничен, безсмъртен — колко ли време бе събирал в себе си едно разумно племе след друго, разширявайки се все повече и все повече сред звездите? Дали и той имаше някакви желания, някаква цел, която смътно съзнава, но която може би никога няма да достигне? Сега той беше всмукал в себе си и всичко, което за времето на своето битие бе достигнало човечеството. Това не беше трагедия, а просто свършек. Милиардите мислещи искри, от които се състоеше човечеството, проблеснаха в нощта и угаснаха завинаги. Но животът им не беше напразен.
Ян разбираше развръзката предварително. Може би тя щеше да дойде утре или след столетия. Сигурно и Свръхвладетелите не знаеха точно.
Сега бе съвсем ясно към какво са се стремили, какво правят за човечеството и защо все още не си тръгват от Земята. Пред тях Ян се чувстваше нищожество — не можеше да не се възхищава на непоколебимото им търпение. Бяха чакали толкова дълго…
Ян не успя да разбере как са възникнали връзките, които съединяваха Свръхразума с неговите слуги. По думите на Рашаверак Свръхразумът е присъствал в историята на неговия народ от самото начало, но е започнал да се разпорежда със Свръхвладетелите едва когато те са създали високонаучна цивилизация и са започнали да странстват из космоса, за да изпълняват поръченията му.
— Но за какво сте му нужни? — недоумяваше Ян. — При такава невъобразима мощ за него сигурно няма невъзможни неща.
— Има — каза Рашаверак. — И за него има граници. Ние знаем, че в миналото той се е опитвал да въздейства непосредствено на съзнанието на други разумни същества и да влияе на развитието на техните култури. И всеки път не е успявал — може би за тях напрежението се е оказвало непосилно. Ние сме негови преводачи…, опекуни, или, ако приемем едно от вашите сравнения, ние обработваме почвата и чакаме да дойде времето за жътва. Свръхразумът събира урожая, а ние отиваме на друга нива. Вие сте вече петото разумно племе, което достигна върховете пред очите ни. Всеки път към нашите познания се прибавя по нещо ново.
— Не ви ли възмущава това, че Свръхразумът ви използва като оръдие на труда?
— Това ни дава и някои предимства. При това от неизбежното се възмущава само този, който е неразумен.
Ян мрачно си помисли, че точно с това човечеството никога не е можело наистина да се примири. Имаше неща, които не се подаваха на логиката и тях Свръхвладетелите не можеха да разберат.
— Странно защо Свръхразумът е избрал точно вас за свое оръдие, щом вие не притежавате свръхчувствените сили, които са скрити в хората? Как той общува с вас, как ви дава да знаете какво желае?
— Не мога да отговоря на този въпрос и не мога да ти обясня защо трябва да крия някои обстоятелства от теб. Може би ще дойде ден, когато ще узнаеш част от истината.
Ян бе озадачен, позамисли се, но разбра, че няма смисъл да разпитва повече. Реши да промени темата с надеждата, че след всичко ще успее да издири ключа към загадката.
— Тогава обяснете ми нещо, за което също мълчите. Какво се е случило, когато вашето племе е дошло за пръв път на Земята преди много години? Защо сте станали за нас въплъщение на ужаса и злото?
Рашаверак се усмихна. Това не му се удаваше така добре, както на Карелен, но все пак приличаше на усмивка.
— Никой не можа да се досети и сега ти разбираш защо не желаехме да ви го обясним. Само едно събитие можеше да потресе човечеството до такава степен. Но това се случи не в зората на вашата история, а в нейния край.