Изкуплението на Алтал
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Алтал». Краткое содержание книги:
— На теб май ти е жал за него, Двейя. Нали?
— Малко ми е жал, наистина. Известна съм със своето мекосърдечие.
Алтал надникна през източния прозорец, видя, че утринната звезда е изгряла, и каза:
— Време е да събудим децата. — После се почеса по брадичката. — За отделните спални вероятно си права, съгласих се. Няма ли обаче да е разумно да има едно неутрално помещение, например столова, където да се срещат? Когато поставиш високи стени между хората-момчета и хората-момичета, те прекарват по-голямата част от времето си в мисли как да преодолеят тези прегради. Ако им позволим да се срещат тук по време на храна, за да общуват помежду си, биха могли да обърнат внимание на нещата, които си решила да им преподаваш. Такова едно общуване, контролирано, разбира се, би могло да помогне за сдържането на някои страсти. Нали разбираш какво искам да ти кажа?
— Идеята ти е много разумна, Алтал. Понякога ме изненадваш. Защо в такъв случай не се заемеш ти с устройването на столова в близост до спалните ни? Заеми се с тази работа, а аз ще те изчакам. По този начин може би донякъде ще ги подготвиш предварително за срещата с новата Еми.
— Права си.
— Да не забравя: тъй като наближава времето за закуска, има още нещо, което бих искала да ти кажа.
— Какво?
— Когато седна на трапезата, не искам да виждам риба.
— Бях останал с чувството, че обичаш риба.
— Еми обича риба, Алтал. Самата аз не мога да я понасям.
Алтал „направи“ за бъдещата столова доста луксозни мебели. Всъщност това не се оказа по-трудно от направата на груби маси и столове. Реши, че една по-приятна обстановка ще подтикне „децата“ да се отпуснат и да общуват свободно. Мислеше, че ако успеят да се сплотят преди отново да минат по подвижния мост, начинанията им ще се осъществяват по-лесно. За да им хареса още повече помещението, приготви закуска, достойна за крал.
Събуди ги, като почука на вратите им, а после зае позиция в коридора пред новата столова, подобно на нетърпелив ханджия.
— Побързайте — каза им, когато заизлизаха от спалните. — Еми ни очаква горе, а знаете много добре, че се дразни, когато закъсняваме.
— Тя няма ли да закуси с нас? — попита Елиар.
— Този път не — отвърна Алтал. — Помоли ме да предупредя всички ви, че вече не е Еми котката.
— Защо? — попита обидено Елиар. — Котката много ми харесва.
— След малко ще я видиш променена.
— Тя да не би да е приела истинския си облик? — попита със затаен дъх Лейта.
— Прие го — отвърна ентусиазирано Алтал. — Вече е самата Двейя и според мен ще трябва да положите доста усилия, за да свикнете с нея.
В същия миг Алтал усети как някой докосва мислите му.
— Боже мой! — възкликна Лейта и прехапа устна.
— Какво има? — попита Андина.
— Тя наистина ли изглежда така? — попита Лейта Алтал.
— Вероятно да. Имам набито око за подробностите.
— Боже мой! — възкликна отново Лейта.
— Какво имаш предвид, Лейта? — попита озадачено Андина.
— Пред нея ще приличаме на гарги, Андина!
— Нима наистина е толкова красива?
— Дори повече.
— Не може ли да разискваме този въпрос по време на закуска? — попита Елиар. Гладният му поглед шареше по претрупаната маса.
— Елиар е прав — каза Алтал — Нека изядем закуската си преди да е изстинала. После ще отидем горе и ще ви запозная с Двейя.
— Нещо нямам апетит — въздъхна Лейта.
След закуска всички нервно последваха Алтал по стълбището към кръглата стая на върха на кулата.
Двейя бе седнала на мраморната маса с ръка, небрежно положена върху Книгата. Бе облечена с бяла туника с древна кройка, която оголваше ръцете й до раменете. Косата й, с цвят на залез, бе спусната свободно върху гърба й. Съвършеното й лице бе загадка.
— Добро утро, деца! — поздрави ги тя.
Настъпи странно мълчание. Всички впериха поглед в нея.
— Нима ти наистина си нашата Еми? — попита най-сетне Гер.
— Да, Гер — отвърна му нежно тя. — Известно време се крих зад облика на Еми, но това вече не е необходимо, така че престанах да се крия.
После погледна към Алтал и продължи:
— Нашият славен вожд бе разтревожен от тази промяна. Бе убеден, че от моето съвършенство ще обезумеете.
Направи кратка пауза, сякаш се вслушваше в нещо. После каза:
— Странно. Струва ми се, че не чувам никакви лудешки брътвежи. Дали Алтал не е бил прав? Дали пък случайно не е недооценил способността ви да приемате реалността?
— Добре де, не бях прав — съгласи се неохотно Алтал. — Не е необходимо да го натякваш.