Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Как така!
— И аз казах тогава: как така! Нещо повече, исках да се разсърдя и отново се качих горе. Обърнах се към самия францисканец, исках да му докажа, че постъпката му е неучтива. Но този монах, въпреки цялата си слабост, се повдигна на лакът, впери в мен огнен поглед и каза с глас, който беше годен за командване на кавалерийски отред: „Изхвърлете този нахалник навън!“. Тази заповед моментално беше изпълнена от собственика и четиримата носачи, които ме пуснаха по стълбата малко по-бързо, отколкото аз сам бих слязъл. Ето защо, скъпа, останах без покрив.
— Но какъв е този францисканец? — попита Монтале. — Да не е генерал на ордена?
— Навярно. Стори ми се, че така го величаеше полугласно единият от носачите му.
— И така?
— И така, вече нямам нито стая, нито странноприемница, нито покрив и все пак реших, както моят приятел Маникан, да не нощувам под открито небе.
— Какво ще правим? — извика Монтале.
— Това е въпросът.
— Няма нищо по-просто — раздаде се изведнъж нечий глас. Монтале и Маликорн извикаха заедно от изненада. Гласът беше на Сент-Енян.
— Драги Маликорн — каза той, — щастливият случай отново ме води тук, за да ви избавя от трудното положение. Да вървим, предлагам ви стая при себе си и ви гарантирам, че няма да ви я отнеме никакъв францисканец. Що се отнася до вас, госпожице, бъдете спокойна. Вече съм посветен в тайните на госпожиците Дьо ла Валиер и Дьо Тоне-Шарант. Вие току-що бяхте така добра да ме посветите във вашата. Благодаря. Ще пазя тези три тайни така свято, както и едната.
Маликорн и Монтале се спогледаха като ученици, заварени на местопрестъплението. Но тъй като Маликорн не можеше да не види удобствата от предложението на Сент-Енян, той направи знак на Монтале, че е съгласен, и тя му отвърна по същия начин.
После той бавно се спусна по стълбата, обмисляйки как по-изкусно да измъкне от господин Дьо Сент-Енян всичко, което последният би могъл да знае за тази прословута тайна. Монтале побягна като кошута и никакъв лабиринт не можеше да я отклони от пътя й.
Сент-Енян действително заведе у дома си Маликорн, като му оказваше голямо внимание. Той беше щастлив, че държи в ръцете си двама души, които можеха да му дадат сведения за тайните на придворните дами.
Глава тридесет и втора
КАКВО В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ СЕ СЛУЧИ В СТРАННОПРИЕМНИЦАТА „КРАСИВИЯ ПАУН“
Преди всичко да съобщим на читателя някои подробности за странноприемницата „Красивия паун“, след което да преминем към описание на наемателите, които я заемаха.
Странноприемницата „Красивия паун“, както всяка друга странноприемница, дължеше своето название на табелата. На нея беше нарисуван паун с разперена опашка. Само че по примера на някои художници, които придаваха на змията, съблазнила Ева, лице на красив юноша, творецът на табелата беше нарисувал на красивия паун лице на жена.
Странноприемницата беше жива епиграма на онази половина от човешкия род, която по думите на Легуве олицетворява красотата на живота. Тя се намираше във Фонтенбло, на първата странична улица вляво, пресичаща главната артерия — Парижката улица, която всъщност представляваше цялото градче.
В тези времена страничната улица се казваше Лионска, може би защото водеше в посоката на тази втора столица на кралството. Тя се състоеше от две къщи на заможни граждани, отделени една от друга с големи градини с жив плет. Изглеждаше обаче, че на тази улица има три къщи. Ще обясним защо всъщност те бяха само две.
Странноприемницата „Красивия паун“ гледаше към главната улица. Към улица Лионска гледаха два еркера, разделени с дворове. В тях имаше просторни помещения за всички пътешественици независимо дали са пеш, на кон или с карета. Тук пътниците намираха не само подслон и храна. Веселията не стихваха, виното се лееше, слугите чупеха гърбове пред богатите благородници, които имаха и място за уединение и разходки, когато, изпаднали в немилост, обмисляха планове за реванш и отмъщение.
От прозорците на тези крила се виждаше цялата улица, обрасла с поникнала между паветата трева. По-нататък имаше жива ограда от цветя и бодливи храсти, които като с ръце обгръщаха споменатите две крила. Още по-нататък, в празното място между къщите, се виждаше верига от гъсти дървета, стоящи като часовои пред голямата гора, която започваше от Фонтенбло.
Наемателят, който заемаше ъгловото помещение, можеше да види през прозореца минувачите, да чуе стъпките им, да се любува на уличните увеселения, на влизащите в странноприемницата, а поглеждайки към Лионската улица, да се отдаде на селската тишина и покой. Освен това в случай на необходимост, чувайки някакво тропане по главната врата, той можеше да се измъкне през черния вход на Лионската улица и покрай градините да стигне до гората.