Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Но кралят ще я защити — увери го Монтале.
— Кралят? — възкликна Маликорн.
— Разбира се.
— Раул ще го убие като обикновен хусар.
— Вие сте полудял, господин Маликорн!
— Ни най-малко. А аз вече знам как ще постъпя.
— Как?
— Ще предупредя тихичко Раул за тази шега.
— Бог да ви пази, нещастнико! — извика Монтале, изкачвайки се на едно стъпало по-близо до него. — Да не сте посмели да кажете и една дума!
— Защо?
— Защото вие още не знаете всичко…
— А какво се е случило?
— Днес вечерта… Никой ли не ни подслушва?
— Не.
— Днес вечерта под кралския дъб Ла Валиер заяви просто и ясно: „Не разбирам как, виждайки краля, една жена може да обикне друг мъж.“
Маликорн чак подскочи върху стената.
— Нима е казала това тази нещастница?
— Дума по дума.
— Тя наистина ли го мисли?
— На Ла Валиер каквото й е на ума, това й е на езика.
— За това трябва да бъде отмъстено. Колко сте лукави жените!
— Успокойте се, драги Маликорн, успокойте се!
— Напротив, злото трябва да се сече от корен. Трябва навреме да предупредя Раул.
— Не е много умно, а и вече е късно!
— Защо?
— Тези думи на Ла Валиер…
— Да.
— Тези думи…
— Е?
— Стигнаха до краля.
— Кралят е научил? Били са му предадени тези думи?
— Той сам ги е чул.
— „Ой-ой“, — както казваше господин кардиналът.
— Кралят се е намирал в това време недалеч от кралския дъб.
— Значи — заключи Маликорн — сега при принцесата и краля всичко ще тръгне по мед и масло, а Раул ще стане изкупителната жертва?
— Вие сте напълно прав.
— Но това е ужасно!
— Нищо не може да се направи.
— Да, по-добре е да не се застава между кралския дъб и краля, иначе такъв малък човек като мен ще бъде смачкан — промълви сподавено Маликорн.
— Това е самата истина.
— Сега да помислим за нас.
— Това исках и аз самата.
— Отворете прекрасните си очички.
— А вие дайте по-близо големите си уши.
— Приближете малката си устица, за да мога да я целуна по-силно.
— Ето — каза Монтале и му отвърна със звучна целувка.
— Да се разберем. Първо да изясним отношенията. Дьо Гиш обича принцесата, Ла Валиер обича краля, кралят обича принцесата и Ла Валиер, а принцът не обича никого освен себе си. Сред подобни любовни истории дори глупак би направил кариера, какво остава за такива умни хора като нас.
— Вие все си мечтаете.
— Не мечтая, а това са фактите. Позволете ми да бъда ваш водач, скъпа моя. Мисля, че досега не можете да се оплачете от моите съвети, нали?
— Не мога.
— В такъв случай нека миналото ви служи като гаранция за бъдещето. Тъй като всеки тук мисли само за себе си, да помислим за себе си и ние.
— Вие сте съвършено прав.
— Но само за себе си.
— Става.
— Съюзът ни ще бъде настъпателен и отбранителен.
— Кълна се, че свято ще го спазвам.
— Протегнете ръка ето така: всичко за Маликорн!
— Всичко за Маликорн!
— Всичко за Монтале! — отвърна Маликорн, протягайки на свой ред ръката си напред.
— А сега какво ще правим?
— Ще държим постоянно очите си отворени, ще наострим уши, ще събираме улики против другите, без да им даваме нищо компрометиращо за себе си.
— Съгласна съм!
— И аз!
— Тогава всичко е решено. А сега, когато сключихме договора, сбогом.
— Как така сбогом?
— Така. Върнете се в своята странноприемница.
— В своята странноприемница?
— Да, нали сте отседнали в странноприемницата „Красивия паун“?
— Монтале, Монтале, вие сама се издадохте! Вие отлично знаехте за моето пребиваване във Фонтенбло.
— Какво доказва това? Че с вас се занимават повече, отколкото заслужавате, неблагодарнико!
— Хм…
— Върнете се в „Красивия паун“.
— Колко е неприятно!
— Защо?
— Това е съвършено невъзможно.
— Нима нямате стая там?
— Имах, но сега нямам.
— Нямате? Кой ви я взе?
— Послушайте какво стана… Един път се връщам убит от умора, тъй като цял ден бях тичал след вас, и изведнъж виждам в странноприемницата носилка, върху която четирима селяни носят болен монах.
— Монах?
— Да. Стар францисканец с бяла брада. Виждам, че носят този болен монах в странноприемницата. Качвам се след него по стълбата и виждам, че го внасят в моята стая.
— Във вашата стая?
— Да, в моята собствена стая. Мислех, че е станала грешка, викам собственика, а той ми казва, че стаята била наета от мен за една седмица, срокът изтекъл и сега е наета от този францисканец.