Юмрукът на правосъдието

— Шефе, остави чантата ей там върху тезгяха. Добро момче. Днес ще оставя на мира твоята индианка.

— Ох, Кени.

— Да, шефе? — Кени светна лампите, след което прекоси дневната, стигна до един голям аквариум и почука по стъклото. — Аз съм, сладурчета — каза той на рибите вътре.

— Това не е шега. Джейсън наистина има неприятности.

— Мислиш ли, че не знам. Но вие, хора, ще го измъкнете, нали? Не е като наистина да е убил дядо си. Ей, време е за кльопачка. Хайде да ядем.

Той закуцука обратно към Уиш и извади от чантата пастърма, няколко франзели и двулитрова бутилка бира с джинджифил.

— Ще бъдете ли така добри да споделите обяда ми? — попита той с ефектен английски акцент. — Позволете ми да ви предложа Грей Поупън.

Докато Кени цвъркаше горчица върху хляба, без да спира да приказва, Пол се поогледа. Усещаше, че Кени не го изпуска от очи, но не можеше да улови погледа му. Той и Уиш си разправяха някаква история, станала на онзи купон.

Дневната, която Нина му беше описала, вече не беше същата. Диванът беше грижливо покрит с чиста индианска покривка в зелено и черно. В ъгъла беше поставен голям телевизор. Списанията с мацки бяха грижливо подредени върху масичка за кафе. Точно срещу телевизора, върху изцапания килим, имаше бамбуков стол. На стената висеше плакат на Боб Марли, до знаме на зелени, жълти и червени ивици. Пол се опита да отвори банята, но вратата се оказа заключена.

При посещението си след опита за самоубийство на Моли Нина беше забелязала прибори, химически принадлежности и разни други приспособления, които не беше успяла да идентифицира. Кени Мангър явно беше разчиствал и докарал подобие на дневна, лишавайки се даже от компютъра си.

— Да похапнем, татенце — провикна се Кени през стаята. Седнаха на високите столчета край кухненския плот, а Кени се правеше на любезен домакин познавач, показа им етикета върху бутилката, наля на всекиго по капка бира в картонените чашки, помириса я и опита, задържайки за малко глътката в устата си.

— Чудесна реколта, 1997-а — каза той и напълни догоре чашите, надигна своята и я изпи до дъно.

— Би трябвало да кажеш „според моето скромно мнение“ — каза Уиш. — Никога ли не си посещавал светски събирания?

Кени захапа един сандвич, отмятайки кичурите, паднали върху лицето му, подкани ги да го последват и те се нахвърлиха върху пастърмата.

Докато ядяха, Кени не спираше да бърбори. Пол не можеше да прецени дали е притеснен, или просто поласкан от посещението. Кени беше Робин Уилямс, но без таланта, плъзгаше се от тема на тема, без да успее да напипа смешната нишка. Вероятно хуморът дълго време беше служил за компенсация на неговия недъг.

— Откога живееш сам? — попита Пол между две хапки.

— Стегнете се, интервюто започва! — каза Кени с глас на официален говорител през пълната си уста. Изтри устата си с ръка, облиза устни, направи някаква гримаса и с декламаторски тон каза:

— Официално декларирам следното: преместих се тук преди две години, когато майка ми се премести в Уейлнът Крийк при новия си приятел. Кой би могъл да отхвърли подобно предложение: аристократично общество, в лицето на обслужващия ме стар чудак господин Ла Сю, моя многообичан хазаин, и от време на време блестящи посетители като вас. Наемът естествено е висок, но кой би се пазарил за такова качество? — Той посочи кухненския бокс. — Мъж като мен, вероятно е склонен да ухажва жените. За мен бе важно да имам местенце, в което да задоволявам ненаситната си страст, така че оттогава съм тук.