Юмрукът на правосъдието
- Автор: О’Шонеси Пери
- Серия: nina reilly #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на правосъдието». Краткое содержание книги:
— Евтина тактика — вметна Пол.
— Ако сме прекалено евтини за теб, вратата е ей там.
Както стенографираше, Сенди вдигна поглед и каза:
— Ей, престанете. — Тя изгледа и двамата. — Може ли да кажа нещо?
Нина престана да гледа гневно към Пол и каза с престорена любезност:
— Давай.
— Кой се е обадил в полицията?
Последва дълга, многозначителна пауза.
— От твоята уста, гадже… — изтананика Пол, подхилвайки се. Сенди изрита стола му и почти го събори.
— По всяко време, голямо момче. Аз ще бъда твоето гадже — отвърна тя.
— Знаеш ли, Сенди, че не бях се сещал за обаждането в полицията. Това само показва колко лесно можем да се изгубим в подробностите — каза Пол. — Извършителят е жена. Така всичко си идва на мястото. Джейсън прикрива някого. Майка си или сестра си. Ще трябва да се заема с това.
— Ето, мамо. Ти разреши случая. И Джейсън не е виновен — каза Уиш.
— А какво става със защитата? — не спираше Пол. — Cherchez la femme?
Всички се вторачиха в Нина. Тя се молеше да запази самообладание.
— Нека всеки да се захваща с работата си. За момента не можем да решим този въпрос. Нека не забравяме, че все още не знаем много неща. Той казва, че не го е извършил. Засега аз приемам думите му за чиста монета. Не забравяйте кои сме ние. Заели сме се с тежката задача да спасим свободата му, а може би и живота му. Ние сме единствените хора в цялата система на правосъдието, които му вярват. Срещу нас са изправени могъщи сили. Ние сме всичко, което той има.
— Не се тревожете, Нина. Ще го спасим — каза Уиш и тя видя, че думите й са го развълнували.
Пол естествено не се трогваше толкова лесно, просто гледаше през прозореца с празен поглед.
— Ей, Пол — каза Нина, след като другите излязоха, — трябва да ти кажа нещо, за да не поемеш по грешна следа. За обаждането в полицията.
Пол я погледна изненадано и каза:
— Мамка му.
Тогава тя му разказа за всичко, защото трябваше да го направи. За всичко, но не и за очилата.
20
Върху накриво закачената бележка на вратата беше написано: „Ще се видим по-късно.“ Уиш не й обърна внимание и силно заблъска по апартамента на Кени Мангър. Напразно.
— Какво ще правим сега? — обърна се той към Пол.
В отговор Пол седна на пода в средата на единственото снопче слънчева светлина, проникващо в мръсното фоайе. Уиш се присъедини към него.
Мина около час. Пол размишляваше върху много неща: цената на газта в Тахо (висока), начинът, по който го гледаше Нина тази сутрин (потайно), прическата на Джинджър Хирабаяши (преградна стена), Ким (още малко мечтания за легло с балдахин). Обзет против волята си от последното, той притвори очи и потъна в лека дрямка.
От време на време някой от обитателите на сградата се промъкваше край тях, като ги побутваше. Килимът във фоайето беше кафяв, Пол се любеше с Ким направо на пода.
— Ей, Пол.
Опита се да не обръща внимание на гласа. Разсъбличаше Нина, дрехите й разкриваха…
— Пол?
— Какво!
— Искаш ли да поиграем на карти или на нещо друго? — Уиш беше извадил тесте карти, перфорирани по средата.
— Не!
Измина цяла вечност. Левият крак на Пол беше изтръпнал. Той предпазливо отвори едното си око. Уиш, седящ на отсрещната страна на хола, го гледаше втренчено.
— Какво мислиш да правим?
Пол се изкашля.
— Идвал съм тук и преди — каза Уиш. — Няма проблем, нали? Само, моля те, не ме гони.
Пол бързо фокусира и двете си очи:
— Да те гоня ли? За какво говориш?
— Е, аз познавам Кени. Познавам и Моли, и Джейсън. Идвал съм в този апартамент, на купон. Миналата година, когато бяхме абитуриенти. Ти знаеш, че мога да бъда обективен. Не се тревожи за мен.
Пол се изправи, подпирайки се леко на вратата:
— За какво говориш?
— Ние всички учихме заедно в гимназията „Кит Карсън“. Не исках да ти казвам нищо, за да не решиш, че съм предубеден и няма да се справя с разследването — каза Уиш.
— Не ставай глупак. Защо поставяш така въпроса? Ако познаваш тези хлапета, това може само да помогне.
Той разглеждаше Уиш, изпружил тънките си крака, обути в конфекционни панталони, и се чудеше какво общо би могъл да има той с хора като Моли и Джейсън де Биърс:
— И ти си на деветнайсет, нали? И сте завършили заедно гимназията?
— Всичко е наред, нали? Аз просто ти казвам.
— Аха, но ми звучи налудничаво.
— Не съм луд!
— Тогава как викаш по мачовете?
Уиш го погледна по същия флегматичен начин, по който майка му понякога поглеждаше Нина. Дали беше предназначеното специално за бледоликите отношение на учения естествоизпитател към бръмбара, забоден с карфица, който се каталогизира като нелепо творение? Ако е така, не беше чудно защо заселниците се бяха опитали да ги избият.