Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

„Ако потрябва, ще го убия.“ Тази възможност не го радваше никак: такова убийство нямаше да му донесе никаква чест и освен това щеше да означава сигурната му смърт. Но въпреки всичко не можеше да позволи диваците да сринат Вала, да застрашат Зимен хребет и севера, пустите земи и Ручеите, Бял залив и Камен бряг, дори Шийката. Осем хиляди години мъжете на дома Старк бяха живели и умирали, за да защитят своя народ от тези варвари и разбойници… и копеле или не, същата кръв течеше и в неговите жили. „Освен това Бран и Рикон все още са в Зимен хребет. Майстер Лувин, сир Родрик, баба Нан, Фарлън кучкаря, Микен в неговата ковачница и Гейдж при пещите… всички, които съм познавал, всички, които съм обичал.“ Ако му се наложеше да убие един човек, комуто наполовина се възхищаваше и почти харесваше, за да ги спаси от същества като Дрънчащата ризница и Харма Песоглавата, и безухия магнар на Денн, щеше да го направи.

Все пак се молеше на бащините си богове да му спестят тази ужасна задача. Ордата се придвижваше твърде бавно, обременена от всичките стада добитък на диваците, от деца и жалка покъщнина, а снеговете забавяха напредването й още повече. По-голямата част от колоната вече се беше спуснала от склоновете и сега се цедеше покрай руслото на Млечна вода като гъст мед в хладно зимно утро, към вътрешността на Леса на духовете.

А някъде още малко напред, знаеше Джон, над дърветата се издигаше Юмрука на Първите, приютил триста черни братя на Нощния страж, въоръжени и чакащи. Освен Полуръката Стария мечок бе пуснал напред и други съгледвачи и със сигурност Джарман Бъкуел и Торен Малък лес вече се бяха върнали с вестта за онова, което се приближава към тях откъм планините.

„Мормон няма да побегне — помисли Джон. — Твърде стар е и е стигнал твърде далече. Ще удари напук на всякаква чет.“ Един ден, много скоро, щеше да чуе зова на бойните рогове и да види колоната ездачи, препускащи срещу тях с плющящите черни плащове и хладна стомана в ръцете. Триста души не можеха да се надяват, че ще избият сто пъти повече, разбира се, но Джон не мислеше, че ще им се наложи. „Няма нужда да убива хиляди, само един. Манс е единственото, което ги държи заедно.“

Кралят отвъд Вала правеше всичко, което му беше по силите, но диваците си оставаха безнадеждно недисциплинирани и това ги правеше уязвими. Тук-там по дългата цяла левга змия, каквато представляваше походната им колона, се срещаха не по-малко силни и свирепи воини от мъжете на Стража, но близо третина от тях бяха събрани в двата края на колоната, в авангарда на Харма Песоглавата и в дивашкия ариергард с великаните, зубрите и огнеметите. Друга третина яздеше със самия Манс в центъра, за да пази фургоните и шейните, и кучешките коли, в които караха по-голямата част от провизиите на ордата, всичко, което бе останало от последната лятна жътва. Останалите, разделени на малки банди под командата на такива като Дрънчащата ризница, Джарл, Тормунд Великанското страшилище и Ревльото, служеха като външни отряди, като събирачи на фураж и като бичове, обикаляха непрестанно напред-назад по колоната, за да продължава да се движи повече или по-малко в ред.