Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

— Ти какво му каза? Нещо на Стария език ли беше?

— Попитах го дали това, дето ръчка, не е баща му. Много си приличат, само дето баща му не вони толкова.

— А той какво ти каза?

Тормунд Гръмовния юмрук се ухили с беззъбата си уста.

— Попита ме дали това, дето язди до мене, не е дъщеря ми, с тия гладки розови бузки. — Дивакът отърси снега от ръката си и извърна коня. — Сигурно не е виждал досега безбрад мъж. Хайде да се връщаме. Манс много ще се вкисне, като разбере, че не съм си на мястото.

Джон свърна и пое след Тормунд към челото на колоната. Загърна се с новото си наметало. Беше ушито от непрани овчи кожи и пълно с бълхи, както му подхвърлиха диваците. Добре пазеше от снега и нощем топлеше, но той си беше задържал и черния плащ, сгънат под седлото.

— Вярно ли е, че веднъж си убил великан? — попита той Тормунд. Дух подтичваше мълчаливо до него.

— Че ти съмняваш ли се в такъв могъщ мъж като мене? Беше зима и аз още бях почти момче, глупаво като всички момчета. Много се отдалечих, а конят ми умря и тогава виелицата ме хвана. Истинска виелица, не като тоя прашец сега. Ха! Разбрах, че ще умра от студ още преди да ме връхлети. Тъй че намерих една заспала великанка, разпрах й корема и пропълзях вътре в нея. Че ме стопли, стопли ме, ама вонята щеше да ме убие. Най-лошото беше, че като пукна пролетта, взе, че се събуди и помисли, че съм й бебе. Цели три луни ме кърми, докато избягам. Ха! Ех, мъка ми е за великанското мляко понявга.

— Щом те е кърмила, значи не си я убил.

— Не съм, ами ти не го разправяй много. Правичката да ти кажа, Тормунд Великанското страшилище звучи по-добре от Тормунд Великанското бебе.

— Добре, а другите имена как си ги получил? — попита Джон. — Манс те нарече Духача на рога, нали? Краля на медовината на Ръждив замък, Мъжа на мечките, Бащата на духове? — Това, което специално искаше да чуе, беше за духането на рог, но не посмя да попита направо. „И наду Джорамун Рога на Зимата, и вдигна великаните от земята.“ Така ли се бяха появили със своите мамути? Дали Манс Райдър не беше намерил Рога на Джорамун и не го беше дал на Тормунд Гръмовен юмрук да го надуе?

— Всички ли врани сте толкоз любопитни? — рече Тормунд. — Добре де, ще ти я разкажа случката. Беше друга зима, по-студена и от оная, която изкарах в корема на великанката. Валеше ден и нощ, снежни парцали големи колкото главата ти, не като тия прашинки. Толкова силно валеше, че цялото село зари наполовината. Бях си в Ръждивия замък, само с едно буре медовина за другар и нищо друго си нямах. Какво ли ми оставаше освен да пия? Колкото повече пиех, толкоз повече мислех за жената, дето живееше наблизо. Яка жена, с най-големите ненки, които си виждал. Стръв имаше у тая, оо, и можеше да ме сгрее, а в люта зима на човек му трябва да го сгрее нещо.