Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

Гаронът се дръпна боязливо, когато го приближи, явно уплашен от кръвта по лицето му, но Джон го успокои с няколко кротки думи и накрая успя да го доближи достатъчно, за да хване юздите. Когато се метна на седлото, му се зави свят. „Ще трябва да помоля да ме лекуват — помисли той, — но не сега. Нека Манс види какво ми направи орелът.“ Пръстите на дясната му ръка се отвориха и затвориха и той се пресегна и метна Дълъг нокът през рамо преди да подкара в тръс към Господаря на костите и бандата му.

— И аз идвам — каза Игрит.

— Ти се махай. — Костите по бронята на Дрънчащата ризница изтракаха. — Пратиха ме само за долетялата врана и за никой друг.

— Свободната жена язди където поиска — отвърна Игрит. Вятърът навя сняг в очите на Джон и той усети как кръвта по лицето му замръзва.

— Пеш ли ще вървим, или ще яздим?

— Ще яздим — отвърна Господаря на костите.

Яздиха две мили покрай колоната през вихрушката, после отцепиха през товарните фургони, прегазиха през Млечна вода и завиха на изток. Речните плитчини бяха покрити с тънка ледена кора; с всяка стъпка конските копита я кършеха, докато не навлязоха в по-дълбокото. На източния бряг снегът сякаш падаше по-бързо и преспите бяха по-дълбоки. „Дори вятърът е по-студен.“ И нощта също падаше.

Но въпреки навяващия сняг силуетът на големия бял хълм, извисяващ се над дърветата, не можеше да се сбърка с нищо друго. „Юмрука на Първите.“ Джон чу крясъка на орела над главата си. От високия смърч го изгледа черен гарван и го изпрати с грак. „Дали Стария мечок е направил щурма си?“ Но вместо грохота на стомана и свистенето на летящи стрели Джон чуваше само мекия пукот на заледената кора по преспите под копитата на конете.

Заобиколиха мълчаливо до подножието, откъдето достъпът до върха беше по-лек. И Джон видя първия убит кон, полузаровен вече от снега. От корема на животното се бяха изсипали черва като замръзнали змии, а един от краката му го нямаше. „Вълци“ — беше първата мисъл на Джон, но беше грешка. Вълците изяждаха жертвите си, не ги оставяха така.

По склона лежаха пръснати още гарони с гротескно сгърчени крака и слепи очи, взрени в смъртта. Диваците се трупаха като мухи около тях, сваляха седлата, сбруите, дисагите и броните и ги сечаха с каменните си брадви.

— Нагоре — каза Дрънчащата ризница на Джон. — Манс е на върха.

Извън кръглата каменна стена слязоха от конете и се промъкнаха през проядения зев между камъните. Трупът на един рунтав гарон стърчеше нанизан на острите колове, които Стария мечок беше набил от вътрешната страна на всеки вход. „Опитвал се е да излезе, а не да влезе.“ От ездача нямаше и помен.

Вътре гледката се оказа още по-ужасна. Джон никога не беше виждал толкова розов сняг. Вятърът дърпаше тежкото му наметало. Гарвани прехвърчаха от един конски труп на друг. „Диви ли са тези гарвани, или нашите?“ Джон не можеше да разбере. Нито можеше да отгадае къде ли е сега горкият Сам. И „какво“ е.