Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

— Триста души бяхме.

— Бяхме? — рязко повтори Манс.

— Бяха. Бяха триста души. — „Ще отговаряш, каквото и да те питат, каза Полуръката. Защо тогава се чувствам като жалък страхливец?“ — Двеста от Черен замък и сто от Сенчестата кула.

— Тази песничка звучи по-вярно от онази, която ми изпя в шатрата. — Манс се обърна към Харма Песоглавата. — Колко коня намерихме?

— Над сто — отвърна му грамадната жена, — под двеста. Има още мъртви на изток под снега, трудно е да кажа колко точно. — Зад нея стоеше носачът на пряпореца й — дълъг прът с куча глава, забита на върха му. От нея още капеше кръв.

— Не трябваше да ме лъжеш, Джон Сняг — каза Манс.

— Аз… знам. — Какво друго можеше да каже? Дивашкият крал го изгледа съсредоточено.

— Кой командваше? И ми кажи истината. Рикър ли беше? Или Малък лес? Вайтърс не е, той е твърде немощен. Тази шатра чия беше?

„Твърде много му казах.“

— Не му ли намерихте трупа? Харма изсумтя презрително.

— Какви глупаци са тия врани!

— Ако още веднъж ми отговориш с въпрос, ще те дам на Господаря на костите — закани се Манс Райдър на Джон. И пристъпи към него. — Кой предвождаше тук?

„Още една крачка — помисли Джон. — Още стъпка.“ Ръката му леко се плъзна към дръжката на Дълъг нокът. „Ако си мълча…“

— Само да посегнеш към тоя копелдашки меч, копелдашката ти глава ще отхвърчи преди да е излязъл от ножницата — каза Манс. — Търпението ми вече се изчерпа, врано.

— Кажи го — подкани го Игрит. — Все едно, който и да е бил, мъртъв е.

Джон се намръщи и засъхналата по бузата му кръв се напука. „Адски трудно е. Как да се правя на обърни-плащ, без да стана такъв?“ Корин не му беше казал това. Но втората крачка винаги е по-лека от първата.

— Стария мечок.

— Стареца? — Тонът на Харма издаде, че не го вярва. — Дошъл е лично? Тогава кой командва в Черен замък?

— Боуен Марш. — Този път Джон отговори веднага. „Не трябва да се колебаеш, каквото и да те питат.“

Манс се засмя.

— Ако е така, спечелили сме войната. Боуен разбира много повече от броене на мечове, отколкото как се използват.

— Командваше Стария мечок — каза Джон. — Това място беше високо и укрепено, и той го укрепи още повече. Изкопа ями и заби колове, докара храна и вода. Беше готов за…

— … мен? — довърши Манс Райдър. — Да, бил е. Ако бях изглупял да щурмувам хълма, навярно щях да изгубя петима души за всяка врана и пак щях да смятам, че съм извадил късмет. — Устата му се сви. — Но когато мъртъвците възкръсват, стените, коловете и мечовете не значат нищо. С мъртвите не можеш да се бориш, Джон Сняг. Никой човек на света не знае това толкова добре, колкото мен. — Взря се в помръкващото небе и каза: — Враните май ни помогнаха повече, отколкото сами са предполагали. Тъкмо се чудех защо никой не ни напада. Но все още ни чакат стотици левги път, а студът се надига. Варамир, изпрати вълците си да подушат за варгите, не искам да ни връхлетят с изненада. Господарю на костите, удвои патрулите и се погрижи всеки да е с факел и кремък. Стир, Джарл, вие тръгвате още призори.