Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

— Тъй де, ха дано. Някой здрав син, или момиче, целунато от огъня, какво лошо има в това?

За миг Джон не можа да намери отговор.

— Момчето… детето ще е копеле.

— Че копелетата да не са по-слаби от другите деца? По-хилави да са, по-болнави?

— Не, ама…

— Ти самият си копеле. А ако Игрит не поиска дете, ще иде при някоя горска врачка и ще пие лунна отвара. Посее ли се семето, ти повече не се бъркаш.

— Няма да стана баща на копеле. Тормунд поклати рошавата си глава.

— Големи глупаци сте били това коленичещите. Що открадна тогава момичето, като не го искаш?

— Откраднал съм я? Изобщо не съм…

— Откраднал си я — рече Тормунд. — Заколваш двамата, с които е, и я отвличаш, това как го наричаш?

— Взех я в плен.

— Накарал си я да ти се предаде.

— Да, но… Тормунд, заклевам се, изобщо не съм я пипал.

— А бе, ти сигурен ли си, че не са ти отрязали оная работа? — Тормунд сви рамене, сякаш искаше да каже, че такава лудост никога няма да може да разбере. — Е добре, ти сега си свободен мъж, но ако няма да го вземаш момичето, намери си поне някоя мечка. Ако човек не си използва колеца, той се смалява и един ден като ти се допикае, няма да си го намериш в гащите.

На това Джон не отвърна нищо. Не случайно в Седемте кралства смятаха свободния народ за полухора. „Нямат никакви закони, никаква чест, най-обикновено приличие нямат. Крадат се един друг непрекъснато, плодят се като животни, изнасилват се, вместо да се женят, и пълнят света с незаконни деца.“ Все пак Тормунд започваше да му допада, колкото и вятърничав лъжльо да беше. Дългото копие също. „А Игрит… не, за Игрит няма да мисля.“

Но с Тормунд и Дългото копие яздеха и други диваци: хора като Дрънчащата ризница и Ревльото, които по-скоро бяха готови да му прережат гърлото, отколкото да го заплюят. Например Харма Песоглавата, трътлеста набита жена с бузи като резени бяло месо, която мразеше кучетата и през два дни убиваше по някое, за да си направи от черепа му ново знаме; безухият Стир, магнарят на Денн, чието племе го смяташе повече за свой бог, отколкото за господар. Варамир Шестте кожи, дребен като плъх мъж, който яздеше дива бяла мечка, висока тринайсет стъпки, щом се изправеше на задните си лапи. А тръгнеше ли мечката с Варамир, след тях тръгваха три вълка и една скална котка. Джон се беше озовал близо до него само веднъж, но и този един път му стигаше. Само като го видя, настръхна, както настръхна козината на Дух при вида на мечката и онзи дълъг черно-бял звяр.

А имаше и още по-свирепи хора от Варамир, от най-северните краища на Леса на духовете, от скритите долини на Ледени нокти и дори от още по-странни места: мъжете от Замръзналия бряг, които се возеха в колесници, направени от кости от моржове и теглени от глутници диви кучета, ужасните кланове на ледените реки, за които разправяха, че се гощават с човешка плът, — обитателите на пещерите с техните боядисани в синьо, червено и зелено лица. Със собствените си очи Джон беше видял хората на Рогова стъпка, как подтичват в колона боси, с пети, корави като копита. Снарки и гръмкини още не беше видял, но не се съмняваше, че Тормунд и тях ще му поднесе на вечеря.