Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

— Седем ада! — Той дръпна силно каишките да вкара псетата в правия път. — По следата, копелета недни! Меча следа е това. Ще ли ви се месце, или не? Търси! — Но кучетата само се сгушиха още по-плътно и заскимтяха. Чет изплющя с късия си камшик над главите им и черната кучка му изръмжа. — Кучето месо не е по-лошо от мечото — закани й се той. Дъхът му замръзваше с всяка дума.

Ларк Сестриния стоеше скръстил ръце пред гърди, пъхнал длани под мишниците си. Носеше черни вълнени ръкавици, но все се оплакваше как му мръзнели пръстите.

— Адски студено е за лов — рече той. — Да й го туря на тая мечка, не си струва да мръзнем зарад нея.

— Не можем да се върнем с празни ръце, Ларк — избоботи Пол Дребния зад кафявите косми, покриващи почти цялото му лице. — Няма да му хареса на лорд-командира. — Сополите на едрия мъжага бяха замръзнали на висулки под сплескания като прасешка зурла нос. Едната му огромна лапа в дебела козинява ръкавица стискаше здраво пръта на копието.

— Да му го туря аз и на Стария мечок — рече Сестриния, слаб мъж с остро лице и нервни очи. — Забрави ли, че Мормон ще умре преди да съмне бе? На кой му пука дали щяло да му хареса?

Черните очички на Пол Дребния примигаха. Сигурно наистина беше забравил, помисли Чет; беше толкова тъп, че забравяше почти всичко.

— Добре де, що трябва да убиваме Стария мечок? Що просто не се махнем и да го оставим?

— А мислиш ли, че той ще ни остави? — каза Ларк. — Ще ни спипа и ще ни претрепе. Да те претрепе ли искаш, овча главо?

— Не ща — каза Пол Дребния. — Това не го ща. Не ща.

— Значи ще го убиеш? — рече Ларк.

— Ща. — Грамадният мъж удари с края на копието по замръзналия речен бряг. — Ща. Що ще ни трепе той.

Сестриния измъкна ръцете си изпод мишниците и се обърна към Чет.

— Трябва всички командири да избием, викам аз. На Чет му беше втръснало да го чува.

— Вече го говорихме. Стария мечок умира, и Блейн от Сенчестата кула. Гръбс и Етан също така, заради скапания им късмет, че ще им е смяната на пост, Дивен и Банън, за да не ни тръгнат по дирите, и сир Прасчо зарад гарваните. И толкоз. Убиваме ги тихичко, докат спят. Един да писне и ставаме храна за червеите, всички. — Мехурите по лицето му почервеняха от яд. — Само си свършете своето и гледайте братчедите да направят същото. И, Пол, гледай да го запомниш, третата смяна, не втората.

— Третата смяна — повтори едрият мъж изпод космите и замръзналите сополи. — Аз и Меката стъпка. Помня бе, Чет.

Нея нощ луната щеше да е черна и те бяха нагласили смените така, че осем от техните да са на пост, с още двама при конете. От това повече не можеше да се опече. А и диваците всеки ден можеха да ги ударят. Чет беше решил да се разкара надалече от това скапано място преди да са дошли. Да живее беше решил.