![Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/6/8/4/9/vihr-ot-mechove-a-storm-of-swords-bg-download.jpg)
Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #3
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]». Краткое содержание книги:
Докато създаденият с богато въображение свят на Мартин необратимо се приближава към своята десетгодишна зима, се влошава не само времето, а и войната. На север крал Джофри от дома Ланистър седи неспокойно на Железния трон. С помощта на едно грубовато момиче Джайм Ланистър, Кралеубиеца, се измъква от затвора си в Речен пад, за да осигури освобождаването на пленничките на Джофри, сестрите на Роб Аря и Санса Старк. Междувременно на юг кралица Денерис се опитва да наложи претенциите си над различните тронове с помощта на армия от евнуси.
Сложността на такива характери като Денерис, Аря и Кралеубиеца ще накара читателите да разгръщат жадно огромния брой страници на тази книга, тъй като авторът им, също като Толкин и Джордан, подклажда непрестанния интерес към съдбата им. Мартин неизбежно ни напомня за тези двама велики в жанра и с дарбата си да опише такива чувствени преживявания като стихията на дивия пожар и ледения мраз, морския мирис, както и безмерната пищност на средновековния пир. Някои твърдят, че тази сага надхвърля всичко достигнато досега във върховото фентъзи. Кой знае? Във всеки случай постигнатото е достатъчно, за да превърне „Песен за огън и лед“ в безспорен хит в жанра.
Кейтлин си спомни дворцовата свита на крал Ренли, както я беше видяла при Горчив мост. Хиляда плющящи под напора на вятъра златни рози, плахата усмивка и шепота на кралица Марджери, брат й, Рицарят на цветята с окървавената ленена превръзка на слепоочията. „Щом е трябвало да паднеш в женски прегръдки, синко, защо не бяха поне прегръдките на Марджери Тирел?“ Богатството и силата на Планински рай щеше да предреши изхода на бъдещите битки. „А може би и Сив вятър щеше да хареса миризмата й.“
На Едмур му призля.
— Но аз изобщо не съм искал… никога, Роб, трябва да ми позволиш да поправя грешката си. Ще поведа авангарда в следващата битка!
„За да поправиш грешката ли, братко? Или за слава“ — зачуди се Кейтлин.
— Следващата битка — промълви Роб. — Е, тя ще е много скоро. Веднага щом Джофри се ожени, Ланистърите отново ще излязат срещу мен на бойното поле, не се съмнявам, и този път Тирелите ще тръгнат редом с тях. А аз може би ще трябва да се бия и с Фрей, ако Уолдър Черния продължи така…
— Докато Теон Грейджой седи на бащиния ти стол с оцапани от кръвта на братята ти синове, другите ти врагове ще трябва да почакат — каза Кейтлин на сина си. — Първият ти дълг е да защитиш своите хора, да си върнеш Зимен хребет и да овесиш Теон в кафез за врани, за да умре бавно. Или да се откажеш изобщо от тази корона, Роб, защото хората ще знаят, че не си никакъв крал.
От начина, по който я погледна, тя веднага разбра, че отдавна никой не му е говорил толкова дръзко.
— Когато ми съобщиха, че Зимен хребет е паднал, ми се прииска веднага да тръгна на север — отвърна той с нотка на оправдание. — Прииска ми се да освободя Бран и Рикон, но помислих… не съм и сънувал, че Теон би могъл да им навреди, наистина. Ако бях…
— Твърде късно е за тези „ако“ и твърде късно е за освобождение — каза Кейтлин. — Остава само възмездието.
— Според последните ни вести от севера сир Родрик е разбил войска на железни мъже край Тореново тържище и събира войска при замъка на Кервин, за да върне Зимен хребет — каза Роб. — Досега може и да го е направил. Отдавна нямаме вести. А какво ще стане с Тризъбеца, ако тръгна на север? Не мога да искам от речните лордове да изоставят хората си.
— Не — каза Кейтлин. — Остави ги да пазят своето и си върни севера със северняците.
— Как ще поведеш северняците на север? — попита брат й Едмур. — Железните хора държат под контрола си Морето на залеза. Грейджой държат Рова на Кайлин, също така. Никоя армия досега не е завзимала Рова на Кайлин от юг. Дори походът срещу него е лудост. Можем да се окажем заклещени по пътя, с железните мъже пред нас и разгневените Фрей зад гърба ни.
— Трябва да си върнем Фрей — каза Роб. — С тях все още имаме някакъв шанс да успеем, колкото и да е малък. Без тях — не виждам надежда. Готов съм да дам на лорд Уолдър каквото поиска… извинения, почести, земи, злато… все трябва да се намери нещо, което да уталожи накърнената му гордост…
— Не нещо — каза Кейтлин. — Някой.
ДЖОН
— Много големи ли ти се виждат?
По широкото лице на Тормунд се лепяха едри снежинки и се топяха в косата и брадата му.
Великаните, двама по двама, бавно се поклащаха на гърбовете на мамутите. Конят на Джон изцвили уплашен от необичайната гледка и въртеше очи, но дали заради мамутите, или заради техните ездачи, беше трудно да се каже. Дори Дух отстъпи крачка назад и оголи зъби в нямо ръмжене. Вълчището беше едър звяр, но мамутите бяха много по-големи, и при това бяха много, край нямаха.
Джон хвана юздите на коня да го усмири, за да може да преброи гигантите, които сякаш изригваха от тежко сипещия се сняг и белите мъгли, вихрещи се по протежението на Млечна вода. Вече беше преброил над петдесет, когато Тормунд му каза нещо и той им изгуби броя. „Сигурно са стотици.“ Колкото и да бяха минали край тях, сякаш не спираха да прииждат.
В приказките на баба Нан великаните бяха грамадни човеци, живеещи в колосални замъци, сражаваха се с огромни мечове и ходеха с ботуши, в които може да се скрие цяло момче. Тези представляваха нещо друго, приличаха по-скоро на мечки, отколкото на хора, и бяха толкова космати, колкото и мамутите, които яздеха. Седнали, беше трудно да се прецени колко високи са всъщност. „Десет стъпки сигурно, или дванайсет — помисли Джон. — Четиринайсет може да са, но не повече.“ Издутите им гърди можеха да минат за човешки, но ръцете им висяха много ниско, а долната част на телата им изглеждаше по-широка, отколкото горната. Краката им бяха по-къси от ръцете, но много дебели, и изобщо не носеха ботуши — стъпалата им бяха широки като пънове, твърди, обрасли с роговица и черни. Без вратове, грамадните им глави се издаваха над раменете им, а лицата им бяха плоски и грозни. Очите им, като на плъхове, не по-големи от мъниста, се криеха в гънки мазолеста плът и те непрекъснато душеха: повече миришеха, отколкото гледаха.