Романът на Лизи

През тази година Скот пие, шегува се и изпраща адвокати при хазяина копелдак, но не пише. Не пише, защото вечно е пиян, или е вечно пиян, защото не пише? Лизи не знае. А през май, когато лекционният му курс завършва, вече й е все едно. През май тя иска само да живее на място, където разговорите в магазините или на главната улица няма да извикват у нея мисли за същества, родени от кръстоските между хора и животни, като тези във филма „Островът на доктор Моро“. Знае, че е несправедлива, ала също така знае и че за целия си престой в Бремен не успя да си намери нито една приятелка, дори и сред преподавателките в университета, където мъжът й прекарваше доста време. Тя прекарва повечето време в пронизваната от течения къща, загърната с дебели шалове, ала въпреки това зъзнеща от студ, почти винаги самотна и нещастна. Седи пред телевизора, гледа предавания, които не разбира, и слуша рева на камионите, носещи се по околовръстното шосе. Когато минават по-големите — обикновено марка „Пежо“ — цялата сграда се тресе. Обстоятелството, че Скот също е нещастен, че занятията не вървят добре и лекциите му са истинска катастрофа, не спомага за подобряването на настроението й. И как би могло? Този, който беше казал, че не е хубаво да си сам в страданието си, беше абсолютен въздухар. Виж, авторът на „Това, което може да се прецака, непременно се прецаква“… Този човек бе напипал нещо вярно.

Когато Скот си е вкъщи, той доста често е пред очите й — по-често, отколкото е свикнала, — понеже не се скрива в тясната тъмна стаичка, която е определил за свой работен кабинет. Отначало се опитва да пише, ала през декември опитите му стават все по-редки и до февруари секват напълно. Човекът, който можеше да пише в „Мотел 6“ с прозорец, гледащ към магистрала с осем платна, и необуздан купон, вихрещ се на горния етаж, — тук напълно бе изгубил разказваческия си дар. Обаче, доколкото Лизи вижда, това не го измъчва кой знае колко. Вместо да пише, Скот прекарва дълги, весели и крайно изтощителни уикенди с жена си. Често тя пие заедно с него и се напива заедно с него; като се изключи сексът, поркането е единственото нещо, което може да прави с него. После естествено идва мрачният махмурлив понеделник и Лизи със задоволство изпраща Скот в университета, въпреки че щом стане десет вечерта и той още не се е прибрал, тя седи до прозореца, гледащ към „Бергенщрасе“, и търси с поглед взетото под наем ауди, чудейки се къде е мъжът й и с кого ли пие. И колко пие. Понякога през съботните дни той я убеждава да поиграе с него на криеница в голямата, пронизвана от ветровете къща — казва й, че това ще ги сгрее, и е напълно прав. Друг път двамата се гонят нагоре-надолу по стълбите и дългите коридори, обути със смешните си кожени панталони, смеят се като надрусани (да не кажем разгонени) хлапета и крещят на немски „Achtung!“ „Mein gott!“ Почти винаги тези идиотски игрички завършват със секс. Подпийнал или не (по-често подпийнал), през тази зима и пролет Скот постоянно иска секс и Лизи е сигурна, че преди да напуснат тази ветровита сграда на „Бергенщрасе“, ще са се изчукали във всички стаи, повечето бани (включително и онази със смеещата се тоалетна) и дори в някои от дрешниците. Този непрекъснат секс е една от причините тя никога (добре, де, почти никога) да не се безпокои, че си е намерил любовница — независимо от дългите му отсъствия, независимо от пиянството му и независимо от обстоятелството, че не върши онова, за което е създаден — да пише.