Призрак от миналото
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Star Wars #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марина Бенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призрак от миналото». Краткое содержание книги:
Много мощна експлозия трябва да е било. Сигурно я е предизвикала „Звездата на смъртта“. Като че ли нищо друго в арсеналите на Новата република или на Империята не бе в състояние да доведе до такъв резултат.
— Така или иначе, предстои ми да отида там — реши Мара и прибра макробинокъла в калъфа му.
Погледна още веднъж към крепостта, обърна се и закрачи към изтребителя. Пътьом надникна във входа на пещерата… и замръзна с притиснати към хладния камък на скалата рамене. Усетът за опасност се бе обадил изведнъж. Докато чакаше да се насочи по-определено, отново чу тихо далечно бръмчене.
— Май си имам компания — прошепна тя в предавателя и огледа небето.
Не се виждаше още нищо, но звукът приближаваше. Без да сваля поглед, Мара отстъпи заднишком в пещерата. Усетът й за опасност се обади твърде късно и тя го знаеше още докато се обръщаше. Нещо, което бе долетяло от дъното на пещерата, изсвистя от дясната й страна. Мирис на мухъл облъхна лицето й. Нещото направи кръг около нея и се стрелна обратно към тъмната вътрешност. Мара клекна. Мерникът на бластера й търсеше летящата сянка, но тя вече бе изчезнала. Мара стреля веднъж в тавана и зърна в краткото зарево начупени стени и завеси от сталактити. После улови сянката и я заследи предупредително с бластера… Успя едва в последния миг да зърне втората сянка, която се спусна отгоре и ловко грабна бластера от ръката й. Мара преглътна проклятието, откачи лазерния меч, включи лъча му и стисна здраво ръкохватката. Ясно долови как цялата пещера застива в ужас.
Странно — помисли си тя за току-що случилото си. Каквито и да бяха пляскащите създания, сякаш изведнъж промениха отношението си. И вече говореха с нов глас.
Нов глас! Мара се намръщи и внимателно се заслуша. Така беше: из пещерата наистина се носеха нови звуци. Из пещерата… или в съзнанието й.
Тя се потули в една плитка ниша и се присегна колкото можеше, със Силата. Гласовете станаха малко по-отчетливи, но едва разбираеми.
— Чудничко! — измърмори Мара. Към нея се приближаваше чуждоземно и вероятно вражеско въздухоплавателно средство, а тя беше прикована в тази пещера сред също така чуждоземни създания, които проявиха достатъчно интелигентност, за да й отнемат бластера. — Къде си, Скайуокър с номерата ти, когато имам нужда от тях!
Сякаш тръпка мина през цялата пещера. Гласовете задюдюкаха по-пискливо.
— Скайуокър? — повтори тя. — Познавате ли го?
Гласовете пак се развикаха, този път в тях имаше нотки на огорчение.
— И аз се чувствам огорчена — утеши ги тя. — Говорете! Какво общо имате със Скайуокър?
И да й отговориха нещо, тя не чу. Откъм входа на пещерата прозвуча нарастващо свистене. Стиснала лазерния меч, Мара се завъртя в отбранителна стойка… и зяпна от изненада. Във входа непохватно се вмъкна огромно ято от тъмни, напомнящи миноци същества, лудо пляскайки с крила. В средата на ятото, крепен от гърбовете на съществата под него и носен от полускритите нокти на онези отгоре, се носеше изтребителят й.
— Какво е това? — извика тя и се хвърли напред.
Кракът й се хлъзна на купчина изгнили листа и Мара залитна. Тя се дръпна, опитвайки се да възстанови равновесието си, но политна в другата посока. Миг преди да се блъсне в стената на пещерата, зърна остър като бръснач камък, стърчащ към нея…
Пробуждането бе бавно и болезнено. Нещо, което можеше да бъде засъхнала кръв, покриваше лицето й и тя не можеше да отвори очи. Едва след още половин минута осъзна, че очите й всъщност бяха отворени. Наоколо бе съвсем тъмно и не се виждаше нищо.
— Ооо! — простена тя и гласът й отекна странно.
Толкова ли дълго бе останала в безсъзнание, че навън бе мръкнало? Или съществата я бяха замъкнали по-навътре в пещерата? Спасителният комплект бе още на гърба й. Тя извади фенерчето и светна.
Наистина се намираше по-навътре в пещерата. А и навън бе настъпила нощ.
— Хубаво е, че още мога да се обадя — промърмори тя и погледна часовника.
Припадъкът й бе продължил най-малко три часа, доста повече, отколкото бе предположила. Може би ударът в стената е бил много силен, а може и похитителите й да са я изпускали по време на местенето.
Тя освети стените и тавана на пещерата с фенерчето, опитвайки се да ги сравни със спомена от беглия оглед по време на бластерния си изстрел. Друго беше. Намираше се най-малко на трийсетина метра навътре, а може би и повече. Нямаше страшно, доколкото не рискуваше да се загуби в лабиринт от проходи. А и нейният „Защитник“ сигурно я очакваше там някъде.