Призрак от миналото
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Star Wars #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марина Бенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призрак от миналото». Краткое содержание книги:
— За съжаление не сме сигурни, че наистина това е системата — отбеляза Джейд. — Може да е място за среща само този месец. Тръгнем ли си сега, докато се върнем, току-виж всички изчезнали.
— Не е изключено — неохотно се съгласи Фаун. — Е, изглежда, обектът ни се завърта. Можем да изчакаме няколко часа, за да мине зад хоризонта, и тогава да снижим кораба.
— За да успеем, не трябва да има мрежа от предупредителни датчици — обади се Торв. — Има ли ги, все едно е дали държим базата им на прицел или не.
— Оправдан риск — сви рамене Фаун.
— Но не такъв, че да заслужава целият кораб да го поеме — каза Мара, прехвърляйки наум възможностите. Освен спасителните капсули „Звезден лед“ имаше на борда три совалки, два транспортьора и един незаконен изтребител клас „Защитник“ на Новата република, отмъкнат от Карде. — Какъв е режимът на разузнавателните датчици на „Защитник“?
— Минимален — отвърна Фаун. — За сметка на това напречното му сензорно сечение не е голямо и преди всичко хипердвигателят му няма никакви емисии. Ако на онези насреща техниката не е много добра и не се пънеш много, имаш шанс да се вмъкнеш незабелязано.
— Добре — каза Мара и се присегна със Силата. Усетът й за опасностите не даваше сигнали. Поне засега. — Ще изчакаме няколко часа, за да се завърти обектът. В това време можем да пооправим това-онова на „Защитник“. После ще отида да хвърля едно око.
Отдалеч планетата изглеждаше тъмна, зловеща и пуста. Отблизо не беше много по-приветлива, установи Мара. Имаше някаква растителност — от тумбести дървета с широки ветрилообразни листа до пълзящи растения, които не бе възможно да различи при скоростта, с която прелиташе край тях. Обичайната палитра от цветове на повечето светове, които познаваше, на Нираван изцяло липсваше. Всичко бе в разни нюанси на сивото и кафявото, тук-там с тъмночервени и тьмнолилави бликове. Може би причината бе естественото нагаждане към мъжделивата червена светлина на тукашното слънце. Погледнати в инфрачервено, вероятно растенията биха били доста колоритни, но Мара се съмняваше и в това.
— Навлизам сред неравен терен — каза тя на записващото устройство, прикрепено в единия край на контролното табло. — Изглежда каменливо… почвата явно отдавна е ерозирала — тя погледна към екраните. — Още няма данни за датчици — погледна навън и се намръщи на изгледа. От двете страни се издигаха каменисти хълмове. — Нещо като сухо дере — продължи тя. — Не… каньон е.
Мара едва докосна щурвала на „Защитник“. Машината се снижи леко, предлагайки по-добър изглед. Първото й впечатление беше точно: дълбокият каньон пред нея водеше право към набелязания от въздуха обект. Освен ако теренът не мамеше, по него щеше да стигне право в целта.
— Май намерих път — добави тя и натисна клавиша за въвеждане на навигационните данни в паметта на записващото устройство. — Изглежда, ще ме отведе право в целта.
Но ако незнайните чуждоземни бяха разположили датчиците си из каньона, отиваше право в капана. Оставаше й единствено да се довери на усета си за опасност.
Клисурата бе точно такава, каквато изглеждаше отгоре: приблизително права, между петдесет и сто метра широка, дълбока средно сто метра, като на места стигаше до триста. Обикновено на дъното на такива каньони течаха буйни реки, но тук дъното бе сухо. Стените му бяха от сива скала, от която на места стърчаха дребни храсти, упорити лозници пълзяха по камъните.
— Още не съм засякла датчици — записа тя, пилотирайки в тесния коридор.
Според нормалната военна логика би трябвало да я нападнат в първите няколко километра, при началното стъписване от маневрирането и по-далеч от базата им. Мара се присегна със Силата и продължи, държейки под око бледото синьо-зелено небе.
Не я нападна никой. Каньонът се разшири, после се стесни и пак се разшири. На едно място лявата стена се бе срутила в широка гориста долина, а отдясно се извисяваше висока канара. Но просторът отмина, стената отново се изправи вляво и Мара пак бе в коридор. Само растителността стана по-гъста и по-разнообразна. На места камъните изцяло се губеха под зеленината. И друго ново имаше.
— Виждам дупки в стените — докладва Мара и се опита да надникне в някоя на минаване. Но при скоростта на изтребителя успя да различи единствено че дъното им се губи дълбоко и до него не стига светлина. — Засега мога само да кажа, че не приличат на природни образувания — продължи тя. — Може да са птичи убежища, а може и да са наблюдателни устройства… момент!
Тя намали тягата в двигателите и се намръщи. На това място каньонът отново се разширяваше и вдясно пред нея…