Призрак от миналото
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Star Wars #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марина Бенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призрак от миналото». Краткое содержание книги:
— Май видях врата — напрегнато изрече тя. — Като вход на мазе е, вдясно отпред. Отворът не е малък… при точно маневриране корабите, които видяхме, могат да влязат — тя сви устни. — Трябва да реша как да вляза, с изтребителя или пеш.
Изтребителят й бе почти спрял. Логичното решение беше да влезе с него. Но в този случай логичното не бе непременно най-подходящото. До момента преследваният обект не реагираше, а това значеше, че или не я бе забелязал, или не я смяташе за заплаха. Каквато и да беше причината, пеш можеше да стигне по-далеч, докато един изтребител на Новата република, влетял с рев и готови за стрелба лазерни оръдия, би предизвикал незабавен ответ.
— Влизам пеш — записа тя, приземи „Защитник“ до някакви храсти и направи биоизследване на атмосферния въздух. — Засега никой не проявява враждебност към мен… — Мара отвори малкия капак на оръжейната пирамида до дясното си коляно. — За всеки случай вземам бластека, малкия бластер и лазерния меч. С тях не би трябвало да има от какво да се опасявам.
Мара окачи бластека на хълбока си, а по-малкия бластер — в скрития под ръкава кобур, и стисна лазерния меч… За миг се загледа в оръжието, усещайки допира на хладния метал до кожата си. Някога този меч бе на Люк Скайуокър; бил е направен от баща му и предаден от Оби Уан Кеноби на Татуин. Люк й го бе връчил след отблъскването на ожесточеното контранастъпление на Империята под командването на върховния адмирал Траун. Тогава с Люк бяха съюзници. Сега… Тя се намръщи и закачи лазерния меч на колана си. Сега не беше сигурна какви са. По-точно — не беше сигурна той какъв е.
Биосканирането завърши: въздухът бе годен за дишане, не съдържаше отрови и опасни микроорганизми, способни да преминат през широкоспектърната й имунизация.
— Атмосферата е безопасна — каза Мара и откъсна мислите си от Люк, връщайки се към настоящата си задача. Изключи двигателите и остави „Защитник“ на предстартов режим. На два пъти провери дали записващото устройство е настроено за импулсно предаване към „Звезден лед“. — Ще взема предавателя си, той е на същата честота.
После закрепи предавателя на яката си и вдигна капака на пилотската кабина. Въздухът на Нираван нахлу в дробовете й, хладен и освежителен, наситен с ненатрапчивите, но незнайни аромати на един нов свят. Тя откачи предпазните колани, сложи на гръб раницата с комплекта за оцеляване и закопча едната каишка, после скочи. Намести раницата на раменете си, закопча и другата каишка, огледа се за последен път, заключи Пилотската кабина и закрачи към входа на пещерата.
Тревоподобната растителност под краката й беше ниска и с дебели стъбла и лепнеше по ботушите, но не й пречеше да се движи. Колкото и да се ослушваше, чуваше само шепота на листата и тихото шумолене на вятъра в каньона. Животни или птици не издаваха присъствието си.
Но бяха наоколо, долавяше го. Гушеха се в малките дупки по стените на каньона, спотайваха се из лозниците, виещи се по камъните, или в маскирани из храстите гнезда. Наблюдаваха я…
— Може и да греша — обясни тя в предавателя и извади бластера си. — Не е изключено да е обикновена пещера. Скоро ще разбера.
Стигна много предпазливо до входа. Мръсна, кална, камениста пещера, която проникваше навътре в скалата и се губеше в мрак. Дебел слой окапали листа покриваше земята при входа. По ъглите се полюшваха паяжини, локви със застояла вода сякаш сгъстяваха мрака. Мара наведе бластера, чувствайки се доста глупаво.
— При входа съм — каза тя в предавателя. — Ако това е док за кацане, маскировката е съвършена.
Тя се дръпна назад и погледна наоколо с ръка над очите. Веднага след пещерата, както бе забелязала, каньонът плавно завиваше надясно. Повече от любопитство, отколкото от очакване да види нещо интересно, Мара тръгна натам. Когато надникна зад завоя, веднага стаи дъх. На около десет километра напред каньонът рязко свършваше в основата на огромна скала. Кацнала на върха й, на фона на бледото небе се очертаваше сграда. Не точно сграда, а крепост.
— Намерих — каза Мара, опитвайки се да запази спокойствието на гласа си. Извади от раницата макробинокъла и разкопча калъфа му. Имаше нещо отблъскващо в силуета на сградата. — Каньонът завършва със скала, на чийто връх е построена някаква крепост — тя включи макробинокъла и настрои фокуса. — Материалът е черен камък — продължи да диктува, увеличавайки образа. — Напомня изоставената крепост на Хиджарна, която от време на време използвахме като място за среща. От тук виждам две… три кули и още нещо, което прилича на разрушена кула. Всъщност… — тя наведе макробинокъла към основата на скалата, където свършваше каньонът. Отблъскващото усещане се усили. — Всъщност при по-внимателен оглед — бавно каза тя — личи, че взривът, отнесъл кулата, е прокопал и каньона.