Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— Но не и робство на хора — каза. — Само на демони.
— И това го прави по-добро, така ли? Не мисля. Всичко, което правите, мирише на тази зараза.
Отговорът му беше тих.
— Не е така.
— Така е и мисля, че го знаете. — Кити се намръщи. — За какво сте тук? Какво искате? Съпротивата беше преди много време.
Мандрейк се прокашля.
— Казаха ми… — Обгърна се с палтото си и погледна към реката. — Казаха ми, че сте ме спасили от голема. Че сте рискували живота си, за да спасите моя. — Той я погледна. Кити продължаваше да изглежда безразлична. — Казаха ми също, че сте загинали, докато ме спасявате. А сега, когато ви намирам жива, аз съм… естествено любопитен да разбера каква е истината.
Кити се намръщи.
— Какво искате: подробностите? Да, направих го и трябва да съм била луда. Аз спрях голема да не смаже жалката ви глава на каша. После избягах. Това е всичко.
Тя го гледаше втренчено. Той отвръщаше на погледа й с бледо и сковано като на труп лице под изкуствената светлина. Дъждът плющеше по земята между тях. Мандрейк се изкашля.
— Е, подробностите не са важни. Благодаря. Всъщност, не това ме интересуваше, а по-скоро се чудех защо. — Той пъхна ръце в джобовете си.
— Не знам — каза Кити. — Наистина не знам.
— Облечете се — каза той. — Цялата сте мокра.
— Сякаш ви пука. — И все пак си облече палтото.
Наблюдаваше я, докато се бореше с ръкавите. Когато приключи и с копчетата, той се прокашля.
— Е, каквито и да са били причините — започна той, — предполагам, че трябва да ви бла…
— Недейте — рече тя. — Недейте. Не искам да го чувам. Не и от вас.
Той се навъси.
— Но…
— Направих го без да мисля и ако искате да знаете истината, оттогава съжалявам за това всеки път, когато видя противните ви, лъжливи листовки по улиците или пък когато минавам покрай онези сцени, където актьорите ви лъжат вместо вас. Така че не ми благодарете, господин Мандрейк. — Тя потрепери. Постепенно дъждът се беше усилил. — Ако трябва да благодарите на някого, това е Бартимеус. Точно той ме подтикна да ви спася живота.
Дори в мрака успя да види, че това го смая. Стойката му се скова, гласът му загуби плътността си.
— Той ви е подтикнал? Трудно ми е да го повярвам.
— Защо? Защото е демон ли? Да, знам. Няма много смисъл. Но той ми каза как да спра голема, той ме повика обратно, когато щях да избягам. Без него щяхте да сте мъртъв. Но нека това не ви притеснява. Той е просто роб.
Известно време магьосникът остана безмълвен. После каза:
— Имах намерението да ви питам за Бартимеус. Поради някаква причина той се отнася към вас с привързаност. Защо е така?
Смехът на Кити бе искрен.
— Между нас няма привързаност.
— Така ли? Тогава защо ми каза, че сте мъртва? Каза, че големът ви е убил. Точно затова не съм ви издирвал през всичките тези години.
— Така ли е казал? Не знаех… — Кити погледна към черната река. — Ами — рече, — може би защото се отнасях към него с известно уважение! Може би защото не го поробвах, може би защото не исках да го карам да служи в продължение на години без почивка, докато му се износи същността! — Тя прехапа устна и хвърли бърз поглед към магьосника.
Очите му бяха скрити в мрака.
— И какво — каза той много тихо — бихте могли да знаете за това, след като не сте виждали Бартимеус от години, нали така?
Кити отстъпи назад към речната стена. Магьосникът пристъпи към нея…
Въздухът внезапно засвистя. Дъждовните капки съскаха и се изпаряваха от нещо, което се материализираше над водата. Малко кълбо, розово и блестящо. Прозвуча музика като от далечен оркестър. Мандрейк се отдръпна и тихо изруга.
В кълбото се появи неясно кръгло лице, разкривено от статичното електричество.
— Джон! Открих те! Закъсняваш! В момента музикантите загряват! Идвай бързо!
Магьосникът леко се поклони.
— Куентин. Моите извинения. Забавиха ме.
— Няма време за губене! — Лицето явно се спря на Кити за момент. — Доведи и приятелката си. Ще й запазя място. Десет минути, Джон. Десет минути!
Кълбото изсъска, замъгли се и изчезна. Тъмният дъжд падаше безспирно в Темза.
Кити и Мандрейк се гледаха един друг.
— Явно — каза магьосникът бавно — ще трябва да продължим разговора си по-късно. Обичате ли театъра, госпожице Джоунс?
Кити сви устни.
— Не особено.
— Нито пък аз. — Той направи елегантен жест към пътя. — Ще трябва да страдаме заедно.
19
Нападението ни над хотел „Амбасадор“ бе планирано с военна прецизност и най-голямо внимание. Само след десет минути препиране в една телефонна кабина планът ни беше готов.