През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— Знаеш ли откъде е певецът и как се казва?
— От Австрия е и носи чуждо име. Иска да го наричаме Мади Арнауд. Ако не сте много уморени, също можете да дойдете в градината, но няма да можете нищо да разбирате, защото пее на чужд език. Въпреки това звучи много хубаво. Толкова хубаво пеене досега не съм чувал. Дадохме му цитрата на дъщерята на господаря и на струните й той наподобява гласовете на всички птици.
Той ни поведе през двора и отвори две намиращи се една до друга врати на ниската постройка. От двора се влизаше направо в спалните. Нареди да донесат слама и върху нея да постелят одеяла. Това внимание дължахме единствено на копчата.
Едната стая беше за Омар и Оско, а ние с Халеф щяхме да спим в другата. Придружителят ни се отдалечи, а Оско и Омар отидоха до обора, за да донесат вещите ни.
Докато ние с Халеф се занимавахме с приготвянето на постелите, чухме звуци от цитра. Срещу вратата на стаята ни имаше прозорец, затворен с дървен капак. Помещението се осветяваше от един фитил, намиращ се в паница с лой.
Това, което чухме, беше истинска увертюра от осем такта, а после за голяма своя изненада долових да се пее на немски закачлива импровизирана песничка.
Заслушах се. Напомняше ми на нещо. Възможно ли беше? Халеф също се заслуша.
— Сихди, знаеш ли кой пее така? — попита той.
— Кой?
— Мъжът от Джеда, който беше с нас при Малек, шейха на атайбехите, и Ханех, моята жена, корона на дъщерите. Има дебела сабя и носи едно бяло нещо на врата си, което ти наричаше «отцеубиец».
— Да, прав си, този мъж пее по съвсем същия начин.
Халеф беше като наелектризиран. Той каза:
— Сихди, излизам вън. Искам да знам дали наистина това е мъжът, който видя Ханех.
— Добре, хайде да вървим.
Недалеч от нашата врата в градинския зид имаше портичка. Като минахме през нея, видяхме на една полянка няколко лоени лампи, чиято трепкаща светлина осветяваше насядалите в полукръг слушатели. Срещу тях седеше — да, веднага го познах — Мартин Албани, нашият познат от Джеда. Като влизахме, той хвърли бегъл поглед към нас, но не ни обърна особено внимание и продължи да пее:
Нито турци, ни руснаци ме интересуват, щом ний двама с Грета война поведем!
Продължих да вървя бавно напред, докато застанах зад него. Исках да го изненадам така, както присъствието му изненада мен. Без да забелязва, че съм зад него, той започна да пее следващата строфа.
Забелязах, че свири във фа мажор. Наведох се, взех цитрата от ръцете му и запях в същата тоналност:
От главата до петите чисто е това момиче, а пък шията, й вижте, кожена торбичка кичи.
Той скочи и ме погледна втренчено.
— Какво? — попита той. — И вие ли сте немец?
— Да. Здравейте, господин Албани!
— Вие ме познавате? Чудо след чудо!
— А вие не ме ли познавате? Не искате ли отново да пояздим на камили? Спомнихте ли си?
— Езда с камили ли? На подобен риск съм се излагал само един-единствен път, а тогава — о, бомби и гранати — сега се сещам! Вие ли сте? Вие, вие, вие? Ще се пръсна от радост, ако можех! Как се озовахте в Исмилан?
— Търся ви.
— Мен ли?
— Да.
— Как така? Знаехте ли, че съм тук?
— Да. Идвате от Чирмен и отивате в Мелник.
— Наистина е така! От кого го научихте?
— Най-напред чухме за вас от ковача Шимин в Кошикавак.
— Да, бях при него.
— Това ще рече, нямах понятие, че става дума за вас. Говореше за някакъв тюркю чалгаджи, който се отбил при него.
— Тюркю ча… чи… чо… чу…, как беше думата? Какво означава?
— Певец.
— А, така ли? Дяволите да го вземат този турски език! Много трудно се оправям с него.
— И въпреки това пътувате по тези места!
— Е, успявам някак си да се разбирам с хората. Като не става с думи, правя го с пантомима. Разговарянето със знаци е универсален език, който всеки разбира. Но седнете и ми разкажете, какво…
— Не бихте ли се обърнали? Тук има още един човек, който би искал да ви поздрави с «добър вечер».
— Къде? Тук ли? Ах, но това е хаджи Ха… Хи… Хо…, с дългото име!
Халеф разбра, че става дума за името му, и каза със сериозно достойнство:
— Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд Госарах.
— Добре, добре! Не мога да запомня всички тези хаджии. Нека се задоволим просто с името Халеф. И така, добър вечер, господин Халеф!
Той му протегна ръка, а Халеф я пое, без да е разбрал нито дума от казаното.