Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Според мен да — потвърдих аз.
Сетне погледнах към телефона в хола. Стоеше върху масата, обгърнат в мълчание. Приличаше на дълбоководна морска твар, която се преструва на неодушевен предмет, спотаила се е и причаква плячката.
— Някой ден, Господин Птицата с пружината, ще ти разкажа всичко за него. Когато съм в настроение. Но нека не е сега. Сега не съм в настроение. — Тя си погледна часовника. — Трябва да се прибирам. Благодаря за бирата.
Изпратих я до зида в градината. Почти пълната луна лееше зърнестата си светлина върху земята. При вида на пълнолунието се сетих, че на Кумико скоро ще й започне мензисът. Но това вероятно вече нямаше да има нищо общо с мен. При тази мисъл в гърдите ме прониза остра болка. Беше толкова силна, че ме уплаши: приличаше на мъка.
Мая Казахара сложи ръка върху зида и ме погледна.
— Я ми кажи. Господин Птицата с пружината, ти обичаш Кумико, нали?
— Мисля, че да.
— Въпреки че сигурно е избягала с любовника си ли? Ако каже, че иска да се върне, ще я приемеш ли?
Въздъхнах тежко.
— Труден въпрос — отговорих. — Нека първо ме помоли, ще помисля.
— Извинявай, че си пъхам носа, където не ми е работа — рече Мая Казахара и изцъка. — Само не се вбесявай. Просто се опитвам да се уча. Искам да знам какво е жена ти да избяга. Има много неща, които не знам.
— Не съм се вбесил — възразих аз.
После пак погледнах пълната месечина.
— Добре тогава. Господин Птицата с пружината. Пази се. Дано жена ти се върне и всичко се оправи.
Тя се прехвърли с невероятна лекота през зида и изчезна в лятната вечер.
След като си отиде, аз отново останах сам. Седнах на верандата и се замислих над въпросите, които момичето ми беше задало. Ако Кумико беше отишла някъде с любовник, щях ли да я прибера отново? Не знаех отговора. Наистина не знаех. Имаше толкова много неща, които не знаех.
Най-неочаквано телефонът иззвъня. Ръката ми се стрелна по условен рефлекс и вдигна слушалката. Гласът беше женски.
— Обажда се Малта Кано — представи се жената. — Извинявайте, господин Окада, че ви безпокоя толкова често, но се питах дали имате някакви планове за утре.
Нямам планове, отвърнах. Плановете бяха нещо, което просто нямах.
— В такъв случай дали ще ви бъде удобно да се видим следобед?
— Свързано ли е с Кумико?
— Смятам, че да — потвърди Малта Кано, подбираше внимателно думите. — По всяка вероятност с нас ще бъде и Нобору Ватая.
Щом чух това, за малко да изпусна слушалката.
— Искате да кажете, че тримата ще се съберем, за да поговорим ли?
— Да, точно така — отговори Малта Кано. — Обстоятелствата го налагат. Извинявайте, но по телефона не мога да ви дам повече подробности.
— Разбрах. Добре тогава — рекох й аз.
— В един часа удобно ли ви е? На същото място, както предишния път кафенето на хотел „Пасифик“, Шанагава.
В един часа в хотел „Пасифик“, Шанагава, повторих аз и затворих.
Мая Казахара звънна в десет часа. Нямала да ми казва нещо специално, просто искала да си поговори с някого. Известно време си бъбрихме за безобидни неща.
— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината — рече накрая момичето. — Откакто бях при теб, имаш ли добри новини?
— Нямам добри новини — отговорих аз. — Нямам нищо.
3.
Нобору Ватая проговаря
Отидох в кафенето десет минути по-рано, а Нобору Ватая и Малта Кано вече бяха намерили маса и ме чакаха. Обедната навалица беше голяма, аз обаче веднага зърнах Малта Кано. Не са много хората, които в слънчев летен следобед се разхождат с червени мушамени шапки. Жената очевидно беше със същата шапка, както в деня, когато се запознахме, освен ако не притежаваше цяла колекция мушамени шапки, всичките с еднаква форма и цвят. Беше облечена все така семпло, с вкус: ленено сако с къс ръкав и рокля без яка. И двете бяха съвършено бели, без нито една гънчица. Никакви аксесоари, никакъв грим. Само червената мушамена шапка не беше в тон с дрехите и като стил, и като материя. Малта Кано сякаш бе чакала да се появя — когато седнах, тя свали шапката и я сложи върху масата. До шапката имаше жълта кожена чантичка. Малта Кано си бе поръчала някакъв тоник, но както и миналия път, не го беше докоснала. Течността сякаш се чувстваше някак неудобно във високата чаша и нямаше какво друго да прави, освен да си пуска мехурчетата.