Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
2.
В Тази глава няма добри новини
Излязох от кафенето и тръгнах да се разхождам безцелно по улиците. От силната следобедна жега ми се пригади, дори ме втресе. Но не ми се прибираше у нас. Задушавах се при мисълта да чакам в тихата къща телефонно обаждане, каквото надали и предстоеше.
Единственото, което се сетих да направя, бе да отида да видя Мая Казахара. Върнах се, прекачих се през зида и по уличката стигнах отзад при тяхната къща. Облегнах се на оградата на празния дом отсреща и се загледах в градината с каменната птица. Ако поостанех там, Мая щеше да ме забележи. Без да броим редките случаи, когато ходеше да поработи във фирмата за перуки, тя постоянно си беше у тях — или наблюдаваше от стаята си уличката, или се печеше на двора.
Но Мая Казахара никаква не се появяваше. По небето нямаше нито едно облаче. Лятното слънце напичаше тила ми. От земята се вдигаше остра миризма на трева, която нахлуваше в белите ми дробове. Взрях се в птицата и се опитах да мисля за онова, което вуйчо ми бе разказал наскоро за съдбите на хората, живели в къщата. Но единственото, което изникваше в ума ми, беше морето, студено и синьо. Поех си няколко пъти дълбоко въздух. Погледнах си часовника. Бях готов да се откажа за днес, когато най-сетне Мая Казахара се появи. Прекоси бавно двора и дойде при мен. Беше с къс дънков панталон с червен колан и синя блуза на пъстри шарки. Спря и ми се усмихна през слънчевите очила.
— Здравей, Господин Птицата с пружината. Намери ли котарака си?
— Още не — отвърнах аз. — Защо днес се забави толкова?
Тя бръкна в джобовете си и развеселена се огледа.
— Виж какво, Господин Птицата с пружината, може и да имам много свободно време, но не живея само за да стоя от сутрин до вечер на пост и да наблюдавам уличката. Имам си работа. Но все пак извинявай. Дълго ли ме чака?
— Не чак толкова дълго. Но докато стоях, слънцето ме напече.
Мая Казахара се взря съсредоточено в лицето ми, сетне леко се навъси.
— Какво се е случило, Господин Птицата с пружината? Изглеждаш ужасно, все едно току-що са те изровили от пръстта. Я ела да си починеш малко на сянка.
Тя ме хвана за ръка и ме заведе в двора. Премести един от шезлонгите в сянката на дъба и ме настани да седна. Големите зелени клони хвърляха прохладна сянка, която дъхтеше на живот.
— Не се притеснявай, както винаги няма никой — рече Мая. — Отпусни се. Не бързай. Престани да мислиш и си почини.
— Искам да те помоля за една услуга — съобщих аз.
— Казвай — каза Мая.
— Звънни по телефона на едно място. Вместо мен.
Извадих бележник и химикалка и написах телефона в редакцията на Кумико. Откъснах листа и го подадох на момичето. Тефтерчето с пластмасова подвързия беше топло и влажно от потта ми.
— Само звънни и потърси Кумико Окада, ако я няма, попитай дали вчера е била на работа.
Мая Казахара взе листа и го погледна нацупено. Сетне извърна очи към мен.
— Добре, отивам. А ти не мисли за нищо и се изтегни в хоризонтално положение. Не ти се разрешава да се движиш. Връщам се ей сега.
След като момичето се отдалечи, изпружих крака и както ми бе заповядало, затворих очи. От глава до пети бях плувнал в пот. Опитах се да мисля и усетих някъде вътре в главата си туптене, а в стомаха ми като че ли имаше намотано въже. Повдигаше ми се. Кварталът изглеждаше потънал в пълна тишина. Изведнъж ми хрумна, че от доста време не съм чувал птицата с пружината. Кога ли за последно се беше обадила? Вероятно преди четири-пет дни. Но не бях сигурен. Забелязвах чак днес, беше минало доста време и не можех да кажа със сигурност. Може би беше прелетна птица. Чак сега си спомних, че за пръв път я чухме някъде преди месец, когато тя бе започнала всеки ден да навива пружината на малкия ни свят. Явно това й беше сезонът.
Мая Казахара се върна след десет минути. Подаде ми голяма чаша. Когато я поех, вътре дрънна лед. Звукът достигна до мен сякаш от някакъв далечен свят. Той като че бе през много врати от мястото, където се намирах, и аз чух звука, защото в този миг по една случайност всичките са били отворени едновременно. Но бе само за миг. Дори и една от тях да се затвореше, вече нямаше да чувам звука.
— Изпий го — подкани ме Мая. — Лимонов сок с вода. От него главата ще ти се избистри.
Успях да изпия половината и върнах чашата на момичето. Студената вода мина през гърлото ми и си запроправя бавно път надолу, след което ми прилоша, сякаш ме захлупи вълна. Въжето в стомаха ми започна да се размотава и да се изкачва към долния край на гръкляна ми. Затворих очи и се опитах да преглътна. Както бях със затворени очи, видях как Кумико се качва на влака с блузата и полата в ръка. Помислих си, че сигурно би било по-добре да повърна. Но не го направих. Поех си няколко пъти дълбоко въздух, докато гаденето попремина и накрая съвсем изчезна.