Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Върху лицето на Нобору Ватая не се четеше нищо. Усмивката му беше угаснала, но не се забелязваше дори сянка на раздразнение. Единственото, което виждах, беше тънка бръчка между веждите, и не успях да си спомня дали съм я забелязвал и преди.
— Схващаш ли какво имам предвид, господин Ватая? — попитах аз. — Знам много добре що за човек си. Говориш ми за боклук и бръмбари. И си въобразяваш, че можеш да ме смажеш когато си поискаш. Но нещата не са толкова прости. За теб с твоите ценности може и да не съм нищо повече от боклук и бръмбари. Но аз не съм чак толкова глупав, колкото си мислиш. Знам какво точно се крие зад зализаната ти маска за пред телевизията. Знам тайната ти. Кумико я знае, аз също я знам: и двамата знаем какво има отдолу. Стига да поискам, мога да кажа на всички. Мога да извадя тайната на бял свят. Вероятно ще ми отнеме време, но съм в състояние да го направя. Може и да съм никой, но поне не съм чувал с пясък. Жив, дишащ човек съм. Ако някой ме удари, му отвръщам със същото. Постарай се да го запомниш.
Нобору Ватая продължи да ме гледа с безизразното си лице, лице като скален къс, понесъл се из пространството. Онова, което му казах, си бе почти чист блъф. Не знаех тайната на Нобору Ватая. Не беше трудно да се досетя, че у него има нещо силно извратено. Но нямаше как да разбера със сигурност какво е то. Ала думите ми явно го бяха жегнали. Виждах по лицето му как са му подействали. Нобору Ватая не ми отговори, както винаги отговаряше на противниците си в телевизионните дебати: не се присмя на думите ми, не се опита да ме надприказва или да ме обори. Продължи да седи, без да казва нищо, по лицето му не трепваше и мускулче.
После с лицето му започна да става нещо много чудновато. Малко по малко то взе да почервенява. Това стана по възможно най-странния начин. Някои места пламнаха до мораво, други само порозовяха, а останалото, кой знае защо, пребледня. Това извика в съзнанието ми представа за есенна гора с размазани цветове, където широколистни и иглолистни дървета растат в хаотична разбърканост.
Накрая, без да изрича и дума, Нобору Ватая се изправи, взе си слънчевите очила и си ги сложи. Лицето му още беше на размазани петна. Те вече изглеждаха така, сякаш нямаше да се махнат никога. Малта Кано продължи да седи напълно неподвижно на стола, без да казва нищо. Аз пък демонстрирах пълно безразличие. Нобору Ватая понечи да ми каже нещо, но в крайна сметка се отказа. Отдалечи от масата и се сля с множеството.
Известно време, след като Нобору Ватая си тръгна, ние с Малта Кано не си казахме нищо. Чувствах се изтощен. Сервитьорът дойде и ми предложи още кафе, но аз отказах. Малта Кано вдигна от масата червената шапка, погледа я няколко минути, после я остави на стола до себе си.
Усетих в устата си горчив вкус. Опитах се да го премахна, като отпих от водата, но тя не помогна.
След някое време Малта Кано каза:
— Трябва да намираме отдушник на чувствата си. В противен случай потокът може да се превърне в застояла вода вътре в нас. Сигурна съм, че сега, след като казахте каквото имахте да казвате, се чувствате по-добре.
— Малко по-добре — потвърдих аз. — Но това не реши нищо. Не изведе нещата към никакъв край.
— Господин Ватая не ви е симпатичен, нали, господин Окада?
— Всеки път, когато го видя, усещам вътре в себе си някаква невероятна празнота. Всички предмети в помещението ми се струват празни. Кухи. Не бих могъл да ви обясня защо се получава така. Заради това усещане накрая казвам и върша неща, които не са ми присъщи. И после се чувствам ужасно. Ще бъда най-щастлив, ако не видя никога вече този човек.
Малта Кано поклати глава.
— За съжаление ще се наложи да срещате и занапред господин Ватая. Няма как да го избегнете.
Вероятно беше права. Не можех толкова лесно да го премахна от живота си.
Вдигнах чашата и пак отпих от водата. Откъде ли се беше взел този ужасен вкус?