Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Измих се под душа и изпрах на ръка бельото си, изцапано със семенна течност. Страхотно, помислих си. Защо в този труден период от живота ми сънувам мокри сънища?
Отново си сложих чисти дрехи, отново седнах на верандата и загледах градината. Навсякъде играеха слънчеви зайчета, проникнали през гъстите зелени листа. След няколко дни дъжд тук-там бяха избуяли яркозелени бурени, от което градината изглеждаше леко занемарена и забравена.
Отново Крита Кано. Два мокри съня за кратко време, и двата с Крита Кано. И през ум не ми беше минавало да спя с нея. Дори не бях я пожелавал. Но и двата пъти бях в онази стая и бях слял тялото си с нейното. Каква ли беше причината? И коя беше тази жена от телефона, заела мястото й? Тя ме познаваше, твърдеше, че и аз я познавам. Припомних си различните жени, с които съм спал през живота си, но жената от телефона не беше сред тях. Обаче у нея имаше нещо, което ми се струваше познато. И тъкмо това ме дразнеше.
Някакъв спомен се мъчеше да избие на повърхността. Усещах го. Единственото, от което се нуждаех, бе нещо дребно, което да ме насочи. Ако дръпнех тази тънка нишка, всичко щеше да се разплете. Тайната чакаше да я разкрия. Но не намирах крайчеца на нишката.
Отказах се да опитвам да мисля.
„Забрави всичко. Спиш. Сънуваш. Лежиш в мека топла кал. Всички сме дошли от топлата кал, всички ще отидем пак в нея.“
Стана шест часът, а телефонът все не звънеше и не звънеше. Появи се само Мая Казахара. Искала да пийне бира. Извадих от хладилника студена кутийка и си я разделих с нея. Бях гладен, затова сложих между две филии хляб парче шунка и листа маруля и ядох. Когато ме видя. Мая каза, че и тя искала такова. Направих и на нея сандвич. Ядяхме и си пиехме бирата, без да казваме нищо. От време на време поглеждах стенния часовник.
— Нямате ли телевизор у вас?
— Нямаме — казах аз.
Мая захапа леко крайчеца на устната си.
— Досетих се. Не обичаш ли телевизия?
— Не че не обичам. Но се оправям и без нея.
Мая Казахара мисли известно време.
— От колко години си женен, Господин Птицата с пружината?
— От шест — отговорих аз.
— И си живял шест години без телевизия?
— Да. В началото нямахме пари да си купим. После свикнахме да живеем без телевизор. По̀ е хубаво и спокойно.
— Явно двамата сте били щастливи.
— Защо мислиш така?
Тя сбърчи носле.
— Защото лично аз не бих могла да живея и ден без телевизор.
— Защото си нещастна ли?
Мая Казахара не отговори.
— Но сега Кумико си е отишла. Ти, Господин Птицата с пружината, не би трябвало вече да си щастлив.
Кимнах и отпих от бирата.
— Общо взето, не би трябвало — казах аз.
Точно така, общо взето, не би трябвало.
Мая захапа цигара и с обиграно движение я запали с клечка кибрит.
— А сега, Господин Птицата с пружината, ми кажи самата истина: как мислиш, грозна ли съм? — попита тя.
Оставих чашата с бирата и отново погледнах момичето в лицето. През цялото време, докато разговарях с него, си мислех смътно за други неща. Мая носеше размъкната черна блуза, под която ясно личаха момичешките й гърди.
— Изобщо не си грозна — отсякох аз. — Повече от сигурно е. Защо питаш?
— Гаджето все ми повтаряше каква грозотия съм била и че съм нямала цици.
— Момчето, което потроши мотора ли?
— Същото.
Загледах как Мая Казахара издиша бавно дима.
— На тази възраст момчетата говорят такива неща. Не знаят как точно да изразят чувствата си и говорят обратното на това, което мислят. Ей така, без причина, обиждат хората, обиждат и себе си. Но при всички положения изобщо не си грозна. Според мен си страхотна. Не ти правя комплимент.
Мая Казахара се позамисли. Тръскаше пепелта от цигарата в кутийката от бира.
— Госпожа Птицата с пружината красива ли е?
— Хм, трудно ми е да кажа. Според някои е красива, според други — не. Въпрос на вкус.
— Ясно — рече момичето.
Започна да почуква с нокти по чашата, сякаш се отегчаваше.
— Какво прави гаджето ти с мотора? — попитах аз. — Не идва ли да те вижда?
— Не, не идва — отвърна момичето и сложи пръст върху белега под лявото си око. — Няма да го видя повече, това е сигурно. Двеста на сто. Но точно сега не ми се говори за това. Някои неща, ако ги изречеш, и вече не са верни, нали? Знаеш ли за какво говоря, Господин Птицата с пружината?