Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Мая Казахара вдигна един камък и го метна към центъра на езерото. Той заподскача с трополене по леда към отсрещния бряг.
— Ами ти, Господин Птицата с пружината, пак ли ще си стоиш у вас и ще чакаш Кумико?
Кимнах.
— Това е хубаво… всъщност хубаво ли е?
И аз направих в студения въздух свой си голям бял облак.
— Не знам… просто при нас стана така.
Помислих си, че е могло да бъде много по-страшно.
Някъде далеч в гората около езерото изпищя птица. Вдигнах очи и се огледах, но нямаше какво друго да чуя. Нямаше какво да видя. Кънтеше само сухият кух звук на кълвач, който правеше дупка в дънера на дърво.
— Ако с Кумико имаме дете, смятам да го наречем Корсика — казах аз.
— Страхотно име! — отвърна Мая Казахара.
Докато вървяхме един до друг през гората. Мая Казахара си свали дясната ръкавица и пъхна ръка в джоба ми. С това ми напомни за Кумико. През зимата, когато се бяхме разхождали, и тя го беше правила често и така в студени дни двамата бяхме делили общ джоб. Стиснах ръката на Мая Казахара в джоба си. Беше малка и топла като самотна душа.
— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината, всички ще си помислят, че сме любовници.
— Може би си права.
— Я кажи, всичките ми писма ли прочете?
— Всичките ти писма ли? — нямах представа какво ме пита. — Извинявай, но нямам никакви писма от теб. Взех адреса и телефона от майка ти. Не беше никак лесно, наложи се да излъжа.
— А, не! Къде ли са отишли? Написала съм ти сигурно петстотин писма!
Мая Казахара погледна към небето.
Късно следобед ме изпрати чак до гарата. Взехме автобуса до града, хапнахме пица в един ресторант край гарата и зачакахме малкия дизелов влак с три вагона, който най-сетне се появи. До нажежената до червено печка на дърва в чакалнята стояха двама-трима души, но ние с Мая Казахара предпочетохме да отидем на студения перон. В небето беше увиснала застинала ясна зимна луна с остри очертания. Беше млада и извита като китайски меч. И под тази луна Мая Казахара се вдигна на пръсти и ме целуна по бузата. Усетих как студените й тънки устни докосват мястото, където преди беше белегът.
— Сбогом, Господин Птицата с пружината — прошепна тя. — Благодаря ти, че дойде чак дотук, за да ме видиш.
Погледнах я в очите, без да вадя ръце от джобовете си. Не знаех какво да кажа.
Когато влакът дойде. Мая си свали шапката, отстъпи една крачка назад и ми рече:
— Ако някога ти се случи нещо, Господин Птицата с пружината, само ме извикай, ама силно, чу ли. Извикай мен и патешкия народ.
— Сбогом, Мая Казахара — казах аз.
Дъгата на луната остана над главата ми дълго след като влакът потегли от гарата: ту се появяваше, ту пак изчезваше всеки път, когато завивахме. Не свалях очи от нея и ако я изгубех от поглед, гледах светлините на градчетата, които се носеха зад прозореца. Помислих си за Мая Казахара с нейната синя вълнена шапка и как пътува сама в автобуса, който я връща във фабриката в планината. После си помислих за патешкия народ, който спи някъде в тревистите сенки. И накрая си помислих за света, в който се връщах.
— Сбогом, Мая Казахара — казах аз.
Сбогом, Мая Казахара, дано нещо винаги бди над теб.
Затворих очи и се опитах да поспя. Но чак след доста време заспах истински. На някакво място, далеч от всички и всичко, успях да се унеса за миг.