Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Добре ли си? — попита Мая Казахара.
— Да, добре съм — отвърнах аз.
— Обадих се — съобщи ми тя. — Казах им, че съм роднина. Нали не се сърдиш?
— Не.
— Тази Кумико Окада е Госпожа Птицата с пружината, нали?
— Да.
— Казаха, че не е на работа — и днес, и вчера. Просто е изчезнала, без да предупреди. Наистина са притеснени. Споменаха, че не била такъв човек.
— Така е. Не е такъв човек.
— И я няма от вчера?
Аз кимнах.
— Клетият Господин Птицата с пружината — въздъхна Мая. Явно наистина й беше мъчно за мен. Тя долепи длан до челото ми. — Мога ли да ти помогна с нещо?
— Сега не — отговорих аз. — Но ти благодаря.
— Удобно ли е да те попитам нещо? Или предпочиташ да не питам?
— Питай — казах аз. — Но не съм сигурен, че мога да ти отговоря.
— С мъж ли е избягала жена ти?
— Не знам — отвърнах. — Може би. Възможно е.
— Но нали досега сте живели заедно. Как така не знаеш?
Беше права. Как така не знаех?
— Клетият Господин Птицата с пружината — повтори Мая. — Иска ми се да ти кажа нещо и да ти помогна, но не знам нищо за брачния живот.
Станах от шезлонга. Усилието, което положих, се оказа много по-голямо, отколкото си бях представял.
— Благодаря за всичко. Помогна ми много. Трябва да вървя. Не е зле да си бъда у дома, в случай че ме потърсят. Може да се обади някой.
— Веднага щом се прибереш, си вземи душ. Чу ли? После си облечи чисти дрехи. И се избръсни.
— Да се избръсна ли?
Прокарах ръка по брадичката си. Бях забравил да се обръсна. Цяла сутрин не ми беше хрумнало.
— Дребните неща са важни, Господин Птицата с пружината — каза Мая Казахара и ме погледна в очите. — Прибери се и се виж добре в огледалото.
— Непременно — обещах аз.
— Нали може да намина по-късно?
— Да — отвърнах аз. После добавих: — Помогна ми много.
Мая Казахара кимна, без да каже нищо.
У нас се погледнах в огледалото. Беше си истина: изглеждах ужасно. Съблякох се, пуснах душа, изкъпах се обилно, избръснах се, измих си зъбите, сложих си афтършейв и пак се върнах пред огледалото, за да се видя хубаво. Май беше малко по-добре от преди. Вече не ми се гадеше. Но главата ми още беше размътена.
Намъкнах къс панталон и тениска. Седнах на верандата, облегнах се на колоната и докато ми изсъхне косата, гледах градината. Опитах се да подредя събитията от последните дни. Първо се беше обадил лейтенант Мамия. Кога беше това, вчера сутринта ли? Да, точно така: вчера сутринта. После Кумико беше излязла от нас. Аз бях вдигнал ципа на роклята й. Сетне бях намерил кутийката от парфюма. След това лейтенант Мамия беше дошъл и ми беше разказал странните си спомени от войната: как е бил заловен във Външна Монголия и е бил захвърлен в кладенец. Беше ми оставил спомена от господин Хонда. Празна кутия. После Кумико не се беше прибрала. Сутринта е взела дрехите си от химическото чистене при станцията на метрото, а сетне просто изчезна. Без да каже и дума в редакцията. Ето какво се беше случило вчера.
Просто не можех да повярвам, че е станало за един ден. Беше прекалено много.
Докато размишлявах за тези неща, изведнъж ми се доспа невероятно. Това не бе каква да е сънливост. Беше силна, дори непреодолима сънливост. Сънят издърпваше съзнанието ми, както може да се издърпа дреха на човек, който не се съпротивлява. Отидох, без да се замислям, в спалнята, съблякох се по бельо и си легнах. Опитах се да погледна часовника върху нощното шкафче, но дори не успях да завъртя настрани глава. Затворих очи и мигновено съм потънал в дълбок бездънен сън.
В съня вдигах ципа на роклята на Кумико. Виждах гладкия й бял гръб. Когато затворих ципа, си дадох сметка, че това не е Кумико, а Крита Кано. Двамата с нея бяхме сами в стаята.
Беше същата от миналия сън: стая в същия хотелски апартамент. На масата имаше бутилка „Къти Сарк“ и две чаши. Имаше и кофичка от неръждаема стомана, пълна с лед. Някой минаваше по коридора отвън и говореше на висок глас. Не долових думите, но май бяха на чужд език. На тавана висеше незапален полилей. Единственото осветление в сумрачната стая идваше от аплиците по стената. На прозорците имаше плътни пердета.