Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Може би все още е някъде в имението, Томи. Може би дори не знае какво се е случило и изчезването му ни най-малко не е свързано с Джъстин Брук.
— А с апаратите?
— С тях също.
Линли погледна към фотографиите на стената: към всички поколения Линли, които се бяха вместили в калъпа, обучавали в Оксфорд и заемали местата си в Хауенстоу без дори дума на протест.
— Не го вярвам, Сейнт Джеймс. Нито за момент. А ти?
Приятелят му въздъхна:
— Честно ли? Не.
Шестнадесета глава
— Господи, до какви низини успяхме да паднем! — рече лейди Хелън. Тя остави куфара, въздъхна и залюля унило чантичката на пръстите си. — Обяд на гарата в Падингтън. Такова осъдително държане, просто не мога да повярвам, че съм си го позволила!
— Все пак предложението беше твое, Хелън.
Дебора остави багажа на пода и огледа стаята си с доволна усмивка. Чувстваше необяснима радост, задето си е отново у дома, дори и този неин дом да бе една-единствена стая в Падингтън. Поне си беше нейна.
— Признавам се за абсолютно виновна. Но когато човек е измъчван от глад; когато смъртта е вероятното последствие от дори секунда епикурейски снобизъм, какво би трябвало да направи, освен да се хвърли към първото попаднало пред погледа му кафене? — Лейди Хелън потрепери, сякаш я връхлетя споменът за това, което бе намерила в чинията си. — Можеш ли да си представиш нещо по-отвратително, което да се направи на една наденица?
Дебора се засмя:
— Искаш ли нещо за възстановяване? Чаша чай? Дори имам рецептата на едно полезно питие, което може да ти хареса. Тина ми я даде. Нарече го „освежително“.
— Несъмнено именно нещо такова й е трябвало след срещата с Мик Камбри, ако се вярва на баща му — рече лейди Хелън. — Но засега ще се лиша от това удоволствие, ако нямаш нищо против. Искаш ли да се отбием у съседката, като вземем и снимката с нас?
Дебора я измъкна от чантичката си и поведе лейди Хелън нататък. Коридорът беше тесен, с врати от двете, страни, а от пода се разнасяше острата миризма на сравнително нов килим. Той заглушаваше стъпките им и сякаш за още по-голяма предпазливост, Дебора почука тихичко на вратата.
— Тина е… нощна птица, предполагам — обясни тя на лейди Хелън. — Така че може още да не е станала.
Очевидно беше така, защото не получиха отговор. Тя опита втори път, по-силно. След това трети, като извика:
— Тина?
В отговор отсрещната врата се отвори и една възрастна жена надникна навън. На главата си носеше голяма карирана кърпа, вързана под брадичката й като на руска бабичка. Служеше, за да покрива косата й, навита на огромен брой стегнати сиви къдрици.
— Не е тука. — Жената прибра на гърдите си тънкия пурпурен пеньоар на противни оранжеви цветя и длановидни листа, достатъчни, за да накарат човек завинаги да се откаже от пътуванията в тропиците. — Няма я от два дни.
— Колко неприятно — рече лейди Хелън. — Знаете ли къде е отишла?
— Много ми се иска да знам — отвърна жената. — Взе ми назаем ютията, пък много ми трябва.
— Несъмнено — каза лейди Хелън с дълбоко съчувствие, сякаш небрежното облекло на жената по средата на следобеда беше предизвикано именно от липсата на ютия. — Искате ли да видя дали не мога да ви я върна обратно? — Тя се обърна към Дебора: — Кой е управител на сградата?
— На партера има домакин — отвърна Дебора и прибави по-тихо. — Но, Хелън, не можеш…
— Тогава ще сляза направо долу.
Лейди Хелън й помаха с пръсти и тръгна към асансьора.
Възрастната жена бе наблюдавала разговора им с подозрение, а сега измери Дебора от глава до пети. Младата жена се усмихна нервно и се опита да измисли някаква нехайна забележка за сградата, за времето или каквото и да е, което да отклони вниманието на съседката от трогателното желание на лейди Хелън да върне ютията на една напълно непозната. Отказа се от усилието, защото нищо не й дойде наум. Затова се оттегли в апартамента си, където лейди Хелън дойде след по-малко от десет минути, размахвайки победоносно ключа от вратата на Тина.
Дебора се слиса.
— Как, за бога, успя?
Лейди Хелън се засмя:
— Не мислиш ли, че изглеждам поне мъничко като единствената сестра на Тина, която е изминала целия път от Ндиибург дотук, за да си побъбрят по сестрински няколко дни?
— И ти го убеди в това?