Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
Боскоуън кимна, но нищо в маниера му не изразяваше убеденост.
— Несъмнено аутопсията ще ни каже всичко.
— Беше тъмно. Скалата е висока.
— Било е тъмно, ако е излязъл през нощта — рече Боскоуън. — Може да е излязъл сутринта.
— Как беше облечен?
Инспекторът повдигна леко рамене, сякаш за да признае точността на въпроса.
— Във вечерно облекло. Но не може да се каже дали не е бил до ранните часове на сутринта с някого от участниците в приема. Докато не разберем часа на смъртта, не можем да бъдем сигурни в нищо. Освен във факта, че е мъртъв. А в него сме сигурни. — След това кимна и отиде при хората си до количката.
— Хиляда и един въпроса, които не ни зададе, Сейнт Джеймс — рече Линли.
Другият ги изброи:
— Кой го е видял за последен път? Някой друг липсва ли от имението? Кой е присъствал на приема? Кой друг е бил в имението? Има ли някаква причина, поради която някой би искал да му стори нещо лошо?
— И защо не ги зададе?
— Чака да излязат резултатите от аутопсията, предполагам. По-изгодно му е да е нещастен случай.
— Защо?
— Защото е намерил своя извършител на убийството на Камбри. А Джон Пенелин не би могъл да убие Брук.
— Намекваш, че има връзка?
— Има. Не може да няма.
Неясно движение отвън на алеята привлече вниманието им.
— Джаспър — забеляза Сейнт Джеймс.
Възрастният мъж шляпаше през локвите към западното крило на къщата.
— Хайде да видим какво има да ни каже — рече Линли.
Намериха го точно пред стаята на слугите, където изтръскваше дъжда от протритата си непромокаема шапка. След това направи същото със старата мушама и закачи и двете на закачалката на стената, преди да свали с мъка калните тъмнозелени гумени ботуши. Накрая кимна кратко на Сейнт Джеймс и Линли и ги последва в пушалнята, където прие малко уиски, за да се постопли.
— Не го намерих никъде — каза той на Линли. — Ама неговата лодка я няма в залива Ламорна.
— Какво? — попита Томас. — Джаспър, сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен. Няма я там.
Линли се втренчи в лисицата над камината и се опита да разбере, но в ума му се въртяха само подробности, които отказваха да се съединят. Семейният десетметров платноход стоеше на док в залива Ламорна. Питър плаваше от петгодишна възраст. Времето през целия ден обещаваше буря. Никой с капка разум в главата или опит нямаше да изкара платнохода.
— Сигурно по някакъв начин се е откъснал от въжетата си.
Джаспър издаде подигравателен звук, но когато Линли се обърна към него, лицето му отново беше безизразно.
— Къде още провери?
— Навсякъде. Между Нанрънел и Трийн.
— Триуф? Сейнт Бъриън? Навлезе ли по-навътре в сушата?
— Аха. Мъничко. Ама нямаше нужда да ходя по-надалече, млорд. Ако момчето е тръгнало пеш, все някой щеше да го види. А никой не каза таквоз нещо. — Джаспър потърка брадясалите си бузи. — Както ми се види, или двамата с неговата се крият някъде тука, или са хванали стоп веднага след като са излезли от Хауенстоу. Или пък са взели платнохода.
— Едва ли го е направил. Не е толкова глупав. Не е напълно… — Линли се спря. Нямаше нужда Джаспър да чува най-големите му страхове. Несъмнено вече ги знаеше до един. — Благодаря ти, Джаспър. Иди да хапнеш нещо.
Възрастният мъж кимна и се отправи към вратата, но все пак се спря на прага.
— Чувам, че Джон Пенелин го арестували снощи.
— Да, така е.
Устата на Джаспър се раздвижи, сякаш искаше да каже още нещо, но се колебаеше.
— Какво има? — попита Линли.
— Не трябва да поема вината на други, ако питат мене — каза Джаспър и ги напусна.
— Какво ли още знае Джаспър? — попита Сейнт Джеймс, когато останаха сами.
Линли гледаше втренчено килима, потънал в мислите си. След малко се окопити и отговори:
— Нищо, предполагам. Просто така му се струва.
— За Джон?
— Да. И за Питър. Ако трябва да се преценява вината, Джаспър знае чия е.
За пръв път Линли се чувстваше толкова неспособен на действия или решения. Струваше му се, че целият му живот се изплъзва от неговия контрол и той е в състояние само да гледа как различните парченца хвърчат напосоки в пространството. Успя само да каже:
— Той не би взел лодката. Не и в това време. Къде може да е отишъл? И защо?
Чу, че Сейнт Джеймс се размърда, и вдигна поглед. По лицето му беше изписано състрадание.