Пророчеството на сестрите

30.

Вземам стъпалата надолу в лудешки бяг. Не ми пука, че вдигам шум, ала той трябва да е много силен, защото, щом скачам на пода в коридора, Луиса и Соня тутакси се появяват на вратата на трапезарията.

В ръката си Соня държи салфетка и ме гледа удивено.

— Лия! Какво…

— Леля Върджиния? — гласът ми гърми в цялата къща, а отчаянието нахлува все по-дълбоко в душата ми и стига чак до мозъка на костите ми.

Луиса и Соня се взират в мен с широко отворени очи.

Зад себе си чувам тропане на нечии обувки върху мраморния под и се обръщам назад. Цялото ми същество се изпълва с облекчение, ала то тутакси изчезва, щом виждам, че не леля ми се приближава към мен, а Маргарет, която ме гледа така, сякаш съм се появила най-неочаквано иззад ъгъла и огласям цялата къща с писъците си като малко дете.

— Защо викате така, госпожице Милторп?

— Аз… Съжалявам, Маргарет. Незабавно трябва да говоря с леля Върджиния. Виждала ли си я? — питам аз с треперещ глас, който издава страховете ми.

— Но да, разбира се, мила — усмихва се тя. — Горе е. В леглото си.

— В леглото? — със същия успех Маргарет можеше да ми каже, че чисти конюшните, защото кога се е случвало леля Върджиния да е в леглото си посред бял ден?

— Да. В леглото си. Не се чувства добре. Напоследък много се уморява и аз я изпратих да си почива. Няма повод за тревога, уверявам ви. Просто малко отдих.

Тя се усмихва, сякаш точно това е нужно, за да успокои тревогата, бушуваща в душата ми.

— По-късно ще отидеш да я видиш, мила. След като си поспи. Сигурна съм, че като стане, ще е кукуряк.

Кимам с глава и си спомням колко уморена се чувстваше леля Върджиния, след като ми се притече на помощ в Отвъдното. Надничам в салона и отново се обръщам към Маргарет.

— Маргарет?

— Да, госпожице.

— Къде са Хенри и Алис?

По иначе невъзмутимото й лице пробягва колебание.

— Ами всъщност исках да го обсъдя с госпожица Спенсър…

Повдигам вежди.

— Е, в такъв случай ще трябва да го обсъдиш с мен.

Тя неспокойно пристъпва от крак на крак и аз си мисля, че може би за първи път се чувствам господарка в собствения си дом.

— Ами, госпожице… Алис заведе Хенри на реката.

Поглеждам през прозореца към стоманеносивото небе и ъглите на устата ми увисват.

— На реката? Сега? Но нали виждаш, че всеки миг ще заплющи дъжд, Маргарет?

Тя благоволява да отговори с глупав израз в очите:

— Исках да кажа на госпожица Спенсър, но тя не се чувстваше добре, така че… — гласът й секва и тя поглежда встрани.

— Но как си я пуснала? Как си позволила на Алис да вземе и Хенри със себе си? Та той е още дете!

Не крия, че я обвинявам съвсем неуместно. Та нали Алис е сестрата на Хенри? Защо да не го изведе да подиша чист въздух, дори в такъв сив ден като днешния, щом така е решила? От къде на къде Маргарет ще се съмнява в сестринската обич и в загрижеността на Алис към братчето си?