Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Бегло усещам лекия допир на Сонината ръка, сякаш не всичките ми сетива са възвърнали чувствителността си. Мъча се да говоря, да им кажа, че трябва да се върнем в татковата стая и да потърсим списъка отново, ала от устата ми излизат само неразбираеми шумове и звуци, които нямат нищо общо със смислените думи. Сърдито поклащам глава, а Лия ми говори с дрезгав глас:
— Лия? Лия? Погледни ме, Лия. Чуй ме.
Тя издърпва ръката си от моята, обръща брадичката ми така, че да види лицето ми, и толкова властно ме поглежда в очите, че съм принудена да спра. В тях виждам спокойното море на Отвъдното.
— Трябва да запазиш спокойствие. Нормално е. Нормално е да не можеш да говориш, когато се завърнеш от подобно пътешествие, разбра ли?
Аз гледам с широко отворени очи, изгубила увереност, че бих могла отново да проговоря.
— Разбра ли, Лия? Трябва да ми вярваш. След няколко секунди ще можеш пак да говориш. Сетивата ти също ще се пробудят. Дишай по-бавно и чакай. Дай възможност на съзнанието си да смели всичко, което си направила и което си видяла. Дай му няколко секунди да възвърне физическата си стабилност. Погледни ме, Лия! Ако ме разбираш, кимни с глава.
Гласът й е дрезгав. Чувствам се като малко дете, но в решителността на думите й намирам покой, поглеждам я в очите и се мъча да кимна с глава.
— Добре. Сега не мърдай. Просто лежи и дишай.
Напълно се отдавам на безпомощността, в която се намира тялото ми. Когато поглеждам към Луиса, аз се стряскам от уплахата, която чета в очите й, затова се обръщам отново към Соня, заглеждам се в безбрежната синева на очите й и започвам да дишам по-спокойно.
Размърдвам пръстите си и се радвам, че изпълняват командите ми. Правя същото и с останалите части на тялото си, давам им леки изпитания, докато се уверя, че всичко функционира нормално. Едва тогава се осмелявам да проговоря. Соня и Луиса са се съсредоточили в мен, докато се мъча да произнасям думите.
— Н-н-н-неговата стая. Списъкът е в стаята му. Зад портрета на майка ми.
29.
— Сигурна ли си, че е тук?
Луиса ми връчва портрета на майка ми — донесла го е от татковата стая. Заставена съм да остана на дивана, тъй като Соня ме предупреди, че една от неприятните последици от всяко продължително и опасно пътуване в Долината е отслабването на крайниците. И сякаш това не е достатъчно, а и главата ми се пръска и в душата ми се събужда още по-голямо състрадание към Соня, която изпитва подобни трудности след всеки спиритически сеанс. Макар да не го изричаме на глас, тъмнината зад стъклата на прозорците ни дава да разберем, че времето, в което можем да останем сами, е към края си. Леля Върджиния, Алис и Хенри ще се върнат всеки момент.
— Не мога да се закълна, но при тези обстоятелства съм почти сигурна.
Взирам се в образа на майка си. Въпреки черно-бялата фотография в очите й се чете напрежение и аз си спомням силата им по време на кратката ни среща в Равнината.
— Искаш ли аз да го направя? — тихо пита Соня.
— Не. Това е мое задължение — тръсвам глава аз.
Обръщам фотографията, като я поставям в скута си с изображението надолу. Тънките метални скоби леко се приплъзват и аз повдигам тънката дървена плочка зад снимката. Отначало ми се струва, че там няма нищо. Виждам гърба на фотографията и се готвя да я освободя от рамката, когато нещо в единия ъгъл между стъклото и металната украса привлича погледа ми.
Когато повдигам рамката и я приближавам до очите си, Луиса се намесва:
— Какво е това? Има ли нещо там?
— Не съм сигурна… — отвръщам, ала не след дълго разбирам, че наистина има нещо. С треперещи пръсти го измъквам от ъгълчето на рамката и не мога да кажа дали ръцете ми треперят от вълнение, от страх или поради скорошното ми пътуване в Равнината.
— Но… толкова е малко — обажда се Соня. — Със сигурност не може да е списъкът!
Това е просто късче хартия, много малко парченце, очевидно откъснато от по-голям лист, ала аз не съм кой знае колко разочарована, макар да очаквах нещо друго. Все пак сме направили още една крачка към списъка. Макар че вече не е в рамката, където го е скрил баща ми, в едно съм сигурна — бил е тук.
Соня и Луиса мълчат, аз също. Разочарованието ни се усеща в тихото ни дишане, в премълчаните думи помежду ни. Тъкмо аз проговарям първа и нарушавам увисналата в библиотеката тишина с една-единствена дума:
— Алис.
Крача напред-назад из стаята си и се старая да събера мислите си, преди да се изправя срещу Алис. Не можех да го направя в разгара на оживлението в салона, когато леля Върджиния и Хенри ни показваха покупките си и разказваха как е протекъл денят им. Имах време само колкото да срещна погледа на Алис, преди тя да се оттегли в стаята си. След това вечеряхме — вечерята премина напрегнато и в официален тон с гостите, макар Денят на благодарността да бе отминал.