Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Не се приближавай нито крачка, Лия! Казах ти да стоиш настрана.
А после се обръща към Хенри.
— Дай ми списъка, Хенри. Ако наистина искаш да закриляш Лия, както сам твърдиш, както татко ти е заръчал, ще ми дадеш списъка. Ако не го сториш, Лия никога няма да се освободи от бремето, което й е отредено.
Няма нужда да ме плаши с каквото и да е, защото самият факт, че държи стола на Хенри и е тъй близо до водата, ме ужасява.
Хенри упорито клати глава.
— Не. Ще направя това, за което ме помоли татко.
Устните му треперят и издават страха, който иска да скрие зад решителния си отказ.
Достатъчно. Пристъпвам към Хенри, като се мъча да проявя увереността, която не чувствам.
— Това е смешно, Алис. Веднага се махни от Хенри! Прибирам го вкъщи.
Тъкмо се приближавам до рамото й, когато тя се извърта на място, по-бързо, отколкото е възможно в проливния дъжд, и сега двамата с Хенри са с лице към реката, а тя ме поглежда през рамо.
— Не се приближавай повече, Лия! Недей.
Спирам се и не мърдам. Мисля. Мисля толкова бързо, колкото мога. Изражението на лицето й е неразгадаемо — смесица от гняв, страх и тъга, които преливат едно в друго и е невъзможно да се определи къде свършва едното и започва другото. Като полудяла е, очите й гледат диво. Нямам й никакво доверие по отношение на брат ни. Най-добре е да отведа Хенри далеч от нея и то колкото е възможно по-скоро. Пристъпвам към нея, като се правя, че имам доверие в разумността на действията й.
— Недей.
Очите й ме умоляват, искат от мен нещо, което не разбирам и затова не мога да й го дам.
— Моля те, Лия.
Последната й молба ме кара да се чувствам сигурна и да направя втора крачка напред, защото вярвам, че Алис не желае да навреди на Хенри.
Грешка. Разбирам, че съм сгрешила, когато главата й трепва и тя отпуска стола заедно с Хенри надолу към реката с такава лекота, сякаш той не е човек, а камък.
Колкото и да изглежда странно, трополенето на стола надвива плющенето на пороя, колелата му се търкулват напред по каменистия бряг отначало по-бавно, после постепенно усилват скоростта си надолу по наклона и противното му скърцане се забива в мозъка ми.
Най-странното обаче е фактът, че всичко става много бавно. Дълбоко в съзнанието си усещам, че събитията препускат, че стават твърде опасни, ала в този момент всичко наоколо сякаш е забавило своя ход, а изминалото време се проявява като изопачен вариант на самото себе си.
Аз се хвърлям напред през разкаляната пръст, отчаяно мятам ръце да уловя крака му, спицата на стола му, каквото и да е, докато Хенри се търкаля надолу и все повече се приближава към реката. Разперени в калта, пръстите ми докопват спицата на едното колело и остра болка ме прерязва през китката на ръката, когато спирам с пръсти търкалянето на колелетата.
Хенри е мъчително притихнал, вкопчил ръце в страничните облегалки на стола си с всички сили, които дребното му тяло може да събере. Аз се мъча. Мъча се да удържа стола, ала той е толкова тежък! Пръстите ми не са достатъчно силни да надвият стоманата. Въпреки болезнените усилия, които правя, колелото се изплъзва от ръката ми.
Хенри започва да пада, надолу и надолу към реката. Като по чудо той остава на стола си, когато колелата му се удрят в един камък близо до дъното и изхвърлят брат ми във въздуха.
Хенри пада право в бързата река.
31.
— Аз-з-з не… — пелтечи Алис в дъжда, преди да се втурна към водата.
Не мисля за нищо друго, освен за Хенри, който е тъй безпомощен в буйната река, неспособен да използва краката си. Не съм достатъчно бърза. Гмуркам се с главата надолу там, където знам, че е най-дълбокото място на реката и най-бързо ще достигна до брат си. Леденостудената вода ме прерязва и аз потъвам, а тя ме влачи надолу по течението със същата сила, с която ме дърпа към дъното. Боря се с течението, после се оставям на силната вода да ме мята напред-назад и безмилостно да ме влачи по каменистото дъно, което раздира тялото ми.
Едва когато спирам да дишам, аз идвам на себе си и с всичка сила се отблъсквам с крака от дъното, като отчаяно се боря за глътка въздух.
Много отдавна съм се научила да плувам в тихата вода до острова, където прекарвах летните си ваканции, ала бясното премятане надолу по реката няма нищо общо с кроткото поклащане на океана. Главата ми се показва от тъмните дълбини, но реката ме повлича за полата и всеки миг отново ще ме дръпне към дъното. Точно преди мътното течение да залее главата ми, струва ми се, че зървам нещо тъмно да се носи по реката.