Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Планът ми още не се е избистрил в главата ми, ала все пак имам някакъв план, така че ще чакам да настъпи мигът, в който Душите ще са достатъчно близо, за да разчитам на силата на Сонините инструкции. Трябва точно да го преценя, да спра навреме напредването на Душите, но и да не чакам твърде дълго, защото в противен случаи няма да ми остане време за бягство. Извиквам в съзнанието си гласа на Соня, който отброява:
„Едно… две… три…“
Още не.
„Четири… пет… шест…“
Вече са близо, толкова близо, че виждам изкривените им гневни лица, дългите им бради, чезнещи в черните им палта, разкъсани и висящи на парцали от тромавите им тела.
„Седем… осем…“
Воят, идващ откъм тълпата, е нечовешки — боен вик, изтръгващ се от пастта на диво животно. Те се приближават и се разпръсват, втурват се над мен, от двете ми страни, дори се наместват под кръжащото ми тяло и аз осъзнавам, че съм чакала твърде дълго. Вече съм сигурна, че ще разкъсат душата ми на парчета.
Няма какво да правя, освен да затворя очи и да си представя семенцето, мъничко и скрито в дълбините на моето същество. Виждам как пластовете се белят един след друг, отдолу се показват други пластове, все по-светли на цвят, докато най-после се подава и сочната му вътрешност, живото ядро в центъра му. То диша. То пулсира. То е живо.
Все още чувам Душите, ала техните писъци принадлежат на един съвършено различен свят, защото аз съм се уединила на тихо и уютно място, което е само мое. Тук се чува ясно едно-единствено нещо — биенето на едно сърце. Отначало ми се струва, че звукът идва от собствените ми гърди, но щом отварям очи, виждам червената светлина да пулсира в центъра на тълпата, крилата гръмко да шляпат във въздуха със зловещо свистене, носещо се от центъра на тълпата от Души. Самаил, който стои в средата им, излъчва червен блясък, сърцето му бие в такт с моето, а множеството му огромни криле се разтварят като плащ над Армията му.
Трябва да си наложа отново да мисля за семенцето и за онова, което се намира в центъра му. Виждам го как се разтваря, развива, разцъфва и изпълва всяка фибра на тялото ми. Поглеждам надолу и забелязвам, че от кожата ми, от очите и устата ми се излъчва светлолилава светлина и се засилва с всеки изминал миг като сила, която никога преди не съм усещала, нито съм подозирала, че може да се роди от мен, и тази сила блика навън на малки вълнички, които растат и се превръщат в ехтящи талази.
Ако Душите изобщо вдигат някакъв шум, то той потъва в музиката на моята собствена сила и биенето на сърцето, което пулсира между Самаил и мен. Казвам си, че тъкмо това е моментът, единствената възможност да избягам и да се скрия в Бърчууд, а Душите да останат навън. И тогава чувам гласа.
— Господарке… Нека хаосът се възцари… Отвори Портата.
Инстинктивно поклащам глава, страхувам се да произнеса каквото и да е, защото думите ми биха могли да разклатят завоюваното от мен, колкото и малка да е силата ми.
— Ще получиш власт и покой… Разтвори обятията си, ти, Ангел на хаоса, и нека опустошението на Звяра потече като река. Отвори Портата…
Гласът се приплъзва през Душите в мен, той идва откъм навъсеното небе. Проправя си път през моравата светлина, ала душите не могат да минат през нея. Прониква само един глас. Само думи. Но те ме призовават и техният зов е едновременно и предупреждение, и милувка.
Тялото ми продължава да излъчва светлина, ала силата ми се разколебава, щом до ушите ми долитат думите на Самаил, настаняват се в мозъка ми, дори още по-дълбоко — в някое останало от първичното развитие кътче на съзнанието ми, което досега е стояло и е чакало да чуе техния зов. В гласа се чете обещание за освобождение. Освобождение от борбата, която сякаш никога не свършва, макар сега за кратко да е в моя власт. Освобождение от бъдещото продължаване на тази борба, освобождение от едно бъдеще, в което няма да има място за най-желаните от мен неща — сигурност, любов, надежда.
Ала семенцето продължава да се разтваря, преминава през стадия, за който си мисля, че би могло да поникне отново, докато сякаш усеща, че силата му може да ме разцепи на две и да отдели тялото от душата ми. А с последния си порив силата ми носи решителността, от която се нуждая.
Не губя време да поглеждам назад. Обръщам се в собственото си сияние и призовавам окултната сила в себе си. Призовавам я да ме отведе у дома колкото е възможно по-бързо. Призовавам я да ме върне в Бърчууд, да задържи Самаил и Армията му достатъчно дълго, за да успея да вляза обратно във физическото си тяло, което ме очаква на дивана в библиотеката.