Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Този път яростно се боря, погълната от мисълта, че Хенри няма да се е отдалечил много. Ритам с крака и протягам ръце към повърхността, докато се освободя, и си поемам дълбоко въздух. Дъждът продължава да се излива, прави кръгове по повърхността на водата, които тутакси се преливат в бързеите на реката. Оглеждам се, внимателно се взирам в пенливата вода да зърна брат си, ала водата е кална, дъждът не спира и аз не виждам нищо, което да ме обнадежди, после отново потъвам.
Изтощена съм до мозъка на костите си, тялото ми е сковано от студа и от ударите на скалите по речното дъно. Водата ме подхвърля като ненужен отпадък и у мен се появява съблазнителното желание да заспя навеки. Нещо вътре в мен ме кара да се отпусна — да отворя уста, докато водата изпълни всеки сантиметър от тялото ми, само и единствено борбата с реката да свърши, да се сложи край на пророчеството и на моето непосилно бреме.
Ала гласът на майка ми внася яснота в главата ми. „Пази Хенри, Лия.“ Той прозвучава като ехо в полумъртвия ми мозък, в онази част от него, която почти се е предала, и аз започвам да ритам с крака и да протягам ръце към повърхността, да се боря за живота си и за живота на брат си.
— Лия! Насам! Мини оттук!
Отначало ми се струва, че си въобразявам, но гласът е напълно реален и ме вика откъм брега.
Повдигам глава над бързеите и оглеждам внимателно бреговата ивица, докато най-после я зървам. Алис стои на брега, протегнала дълъг и дебел клон над реката.
— Хайде, Лия! Опитай! Опитай се да плуваш към мен!
Едва я чувам, макар че тя сигурно крещи и прави всичко възможно да я разбера, ала разстоянието между нас е голямо.
Застанала е надолу по течението и аз бих могла да стигна до нея, ако яко и с всички сили греба с ръце и крака. Но Хенри… Отчаянието ми граничи с лудост и аз отново започвам да потъвам, като не преставам да оглеждам брега. От Хенри няма и помен. Нито от стола му, който е толкова тежък, че сигурно е потънал на мига някъде по течението на реката.
Лия! Насам! — продължава да маха с ръка Алис.
Продължава да ме вика. Гледа само в мен. А кой ще потърси Хенри?
Решавам да опитам да сграбча края на клона, дори да спра само за миг, за да мога да огледам водата и брега за тъмната глава на Хенри. Течението ме тласва надолу с такава сила и мощ, че борбата с него изцежда и последните сили от изтерзаното ми тяло.
Противно на всякаква логика, аз променям посоката на плуване и бавно се обръщам към брега отдясно. Когато тялото ми се нагласява и започва да се носи в новата посока, съумявам да използвам течението и когато се приближавам към Алис и протегнатия от нея клон, вече се движа с такава бързина, че се страхувам да не ги отмина, носена от мощното течение.
— Готова ли си, Лия? Хвани се, когато минеш покрай него, чу ли?
Гласът на Алис звучи като заповед току пред мен и аз започвам да кимам в знак на съгласие въпреки всичко, случило се до този миг.
Напъвам се още и още да стигна до мястото, където клонът се е потопил във водата.
— Готово, Лия! Едно… две… почакай… Сега, Лия! Хайде! Хвани се!
Надвесила се е толкова близо над водата, че ми се струва, че и тя ще цопне вътре, но когато преминавам край нея, протягам ръка, за да се уловя за клона. Вече го отминавам, отминавам и мястото, където бих могла да намеря спасение, когато внезапно усещам грубия допир на кората му в дланта си. Бързо сключвам пръсти около него, преди да е станало твърде късно.
За миг тялото ми прекратява стремглавия си летеж надолу по течението. Прогизналата ми пола се запретва около краката и ме дърпа към дъното. Ала поне засега клонът, който сестра ми е протегнала към мен, ме държи на повърхността.
— Лия! Лия! — задъхва се Алис, която също е прогизнала до мозъка на костите си, сякаш и тя за малко да се удави в реката. С усилие протяга едната си ръка, докато с другата държи края на клона. — Улови се за ръката ми, Лия!
Едва я чувам. Очите ми пробягват по протежение на реката дотам, докъдето тя се скрива зад завоя. „Той може да се е уловил за някое ниско дърво, мисля си аз. Може да се е спрял в някоя плитчина. Може да се е хванал за някоя скала и да чака някой да му помогне.“
Отмятам наум различните възможности, сякаш отмятам имената на поканените на чай гости. Струва ми се, че всяка една от тях е толкова вероятна, колкото и предишната, без да отчитам факта, че от Хенри няма и следа. Няма следа и от стола му. Като гледам реката, започвам да си мисля, че Хенри никога не е падал в нея.