Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Обляна в светлина, аз препускам към издигащата се в далечината грамада. Не след дълго се уверявам, че сградата пред мен наистина е Бърчууд. Осъзнавам, че е имало сериозна причина татко да поиска да се срещнем в света, който се намира най-близо до дома. Знаел е, че Душите ще дотърчат за мен.
Отзад изригва вой от пронизителни, зловещи писъци. Не се обръщам, макар силно да го желая. Продължавам да летя, нося се като вихър над полето, докато се стремя към къщи. Когато наближавам къщата, усещам, че започвам да губя сили. Не става изведнъж. Настъпва като постепенна умора, която се наслагва в костите ми, и светлината, излъчваща се от мен, избледнява. Толкова съм близо, че различавам ромбоидите в подсилените с олово стъкла на прозорците. Достатъчно близо, за да виждам блясъка на фенерите в бързо падащия здрач. Ала воят зад гърба ми се възобновява и когато извръщам глава, разбирам защо времето да избягам от тях за малко не ми достига.
Самаил е дошъл за мен. Повел е Душите, а с неговото приближаване туптящото сърце се чува все по-силно и по-силно. Силата на Душите е нищо в сравнение с мощта на Самаил. Тя е основната сила, както и неговата ярост. Издига се в зловещ вихър и отнема от енергията ми.
Блъскам се в прозореца на библиотеката, а волята ми се отцежда от мен като вода, ала в същия миг си спомням думите на Върджиния. Нима ги е произнесла същата сутрин?
„Ако ги призовеш навреме, те ще ти помогнат.“
Чувствам се твърде слаба, за да продължа. Но съзнанието ми… в съзнанието ми е останала сила колкото да поискам необходимата ми помощ.
— Сестри мои… сестри от миналото… — гласът ми сякаш не е моят. Звучи като дрънчене на тенекия, сякаш идва отдалеч, ала аз продължавам, затварям очи и се мъча да не мисля за Самаил, който се приближава все повече и повече.
— Призовавам ви, сестри мои, да помогнете на една от вас. Да ме спасите, за да ми дадете възможност да спася всички ви.
Дори не мога да усетя абсурдността на собствения си призив за помощ, като се има предвид онова, което надава зловещ вой зад мен. Секундите отминават — а може би не са секунди, а минути, дори часове? — и аз решавам да затворя очи и достойно да дочакам онова, което е предначертано да стане.
Ала в същия миг усещам повея на бурен, топъл вятър, последван от пукот, който ме кара да вдигна поглед към небето. Когато в полезрението ми се появява жената, Самаил и неговите Души сякаш се поукротяват. Тя застава на метри от мен, между мен и приближаващата се Армия. В упорито издадената й напред брадичка и в зелените езера на очите й има нещо познато.
Безименната жена стои между мен и Душите, когато от небето, сякаш от нищото, се появяват и други жени, разпръсват се и се подреждат в кръг около Душите и Самаил. Когато издигат ръце нагоре, призрачните им воали се издуват около прозиращите им крака. Нажежени до бяло пламъци проблясват, изстрелват се от дланите им и образуват мистичен огнен кръг в пространството между Звяра и мен.
Първата жена кръжи най-близо, слабата зеленикава светлина, която се излъчва от тялото ми, се слива с блестящото тъмнолилаво сияние от нейното, разширява се и стремглаво залива всичко наоколо, като прониква дори през кръга, в който Душите се изправят на задните си крака и панически рият с копита в небесната шир.
Тя не движи устните си, а гласът й долита до мен от далечината. Той резонира в съзнанието ми и аз осъзнавам, че тя не говори на глас.
— Върви, дете. Събери всичките си сили. Пак ще се срещнем.
Самаил надава вой и вдига меч в центъра на кръга. Той засиява с оранжева светлина, от острието му проблясват искри и свистят във въздуха, пращят срещу светлината на кръга, оформен от сестрите, и макар силата им да е очевидна, нямам никакво желание да я изправя пред тази на Самаил за продължително време. Кимам на жената, с което й давам да разбере, че съм чула думите й, с последни сили се втурвам през стената и влизам в къщата.
Соня и Луиса седят на пода до дивана. Соня държи отпуснатата ми ръка и стиска очи, а устните й се движат в безмълвна молитва. Спускам се в очакващото ме физическо тяло с въздишка, която проехтява и в двата свята, поемам дълбоко въздух, сякаш дълго време съм нямала възможност да го направя и току-що съм се съживила.
— Тя се върна! Тя се върна! — вика Луиса от пода до мен.