Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Хайде, Лия! Хвани се за ръката ми! Клонът няма да те издържи дълго.
Алис се ядосва и аз се удивлявам, че гневът й все още ми прави впечатление.
— Х-х-хенри.
Толкова ми е студено, че не усещам клона в ръката си, макар да виждам сключените си около него пръсти.
— Ще организираме спасителна група за Хенри, Лия. Но ти трябва да излезеш от водата, преди клонът да е поддал.
Не спирам да мисля. Продължавам. Опитвам се да измисля начин да спася Хенри.
— Лия! — вика ми Алис през сълзи и за първи път аз забелязвам, че тя хлипа, хлипа толкова силно, че едва говори. — Излизай от водата веднага. Чуваш ли ме? Чуваш ли? Защото няма да помогнеш на Хенри, ако лежиш мъртва на дъното на реката.
Няма време да поставям на съмнение предложението й за помощ. Нещо в гласа й, в сълзите й, в изписания на лицето й ужас ме кара да кимна с глава. Тя има право. Напълно права е. Трябва на всяка цена да изляза от водата, за да мога да помогна на Хенри както трябва, а в този миг има само един начин да го сторя.
С едната си ръка Алис държи клона. Другата протяга към мен.
Само за миг събирам всичкия си кураж, защото ми е толкова студено, а реката тече тъй бързо, че се страхувам да не падна обратно в нея. Този път течението ще ме отнесе.
Увивам едната си ръка по-здраво около клона. Другата протягам към Алис.
Тя я улавя с такава отдаденост, че и за миг не се съмнявам — и тя ще падне във водата, преди да успее да ме изтегли. Дърпа ме с такава сила, която не съм предполагала, че притежава, и пада по гръб в калта, докато аз се измъквам от водата.
Тя скача на крака, подхлъзва се и ме обръща по гръб.
— Лия? Лия? Добре ли си?
Лицето й е бледо и мокро. Не съм сигурна дали е мокро от дъжда или от сълзите, които капят върху моето лице, докато аз потъвам в мрака.
В стаята е топло, ала моето усещане не е за присъствието на топлина, а за отсъствието на студа, който е проникнал още по-дълбоко в костите ми, откакто Алис ме измъкна от водата. Все още съм вкочанена. Не знам дали от студ или от страх. Айви и леля Върджиния се суетят около мен, трупат още одеяла отгоре ми, карат ме да пия чай, който е толкова горещ, че попарва езика ми.
— Добре, добре. Стопли ли се, скъпа? Искаш ли да ти дам още нещо?
Аз усещам погледа на леля Върджиния върху лицето си, ала не мога да видя очите й.
Клатя глава и се взирам във фината бродерия върху покривката на леглото си. Навън спасителите продължават да издирват Хенри. Соня и Луиса са някъде долу в притихналата къща. Знам как стоят нещата, ала не мога да насоча енергията си и да мисля за каквото и да е.
На вратата се чука и това кара леля Върджиния да премести погледа си към Айви, която е застанала до умивалника над купа вдигаща пара вода. Айви се отправя към вратата и шумно я отваря, после я затваря и се приближава до леля Върджиния.
Когато се навежда да прошепне нещо в ухото й, разбирам, че ме смятат тъй близо до лудостта, че се боят да не си отида завинаги, докато аз не чувствам нищо подобно.
— Веднага се връщам, Лия.
Леля Върджиния ме гали по главата, навежда се и ме целува по челото. Усещам хладината на устните й върху горещата си кожа.
Крадешком поглеждам към вратата и зървам един господин, облечен с груби дрехи, който стои на прага с шапка в ръце. Само след миг отново връщам погледа си върху навяващата ми спокойствие и сигурност везба на юргана.
Не ми е възможно да преценя колко време се бави леля Върджиния, защото времето сякаш губи измеренията си, щом съм на сигурно място в своята топла стая. Малко съм разочарована, когато тя се връща и присяда тихо на ръба на леглото ми. Бих искала да остана сама в тишината на стаята и никой да не ми говори.
— Лия — тонът й отначало е благ, но когато аз не откликвам, той става по-настоятелен. — Лия. Трябва да поговорим. За Хенри. Ще ме погледнеш ли?
Ала не мога. Не желая да разваля магията на тихата стая. Стаята, в която спя, откакто много, много отдавна двете с Алис се преместихме от детската стая. Стаята, в която съм опаковала коледните си подаръци за Хенри. Стаята, в която съм копняла за устните на Джеймс. Сигурна съм, че в тази стая не може да се случи нищо страшно.
— Лия.
Гласът и секва, а мъката в него е толкова непоносима, че почти й се подчинявам. За малко да я погледна в очите.