Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)
- Автор: Гиу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ростислав Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)». Краткое содержание книги:
Дори и този послушник в известен смисъл да бе само незначително оръдие като лопата за тор в сравнение със светата Дева, то все пак той бе единственият човек, към когото Гунвор и Гунар можеха да се обърнат, за да изкажат благодарността си. А той принадлежеше на манастира, единственото място в този свят, където хората, които искаха да благодарят, можеха да предадат жертвата си. Баща й винаги внимателно й бе втълпявал значението на пожертваното, макар и той да правеше жертви не само на християнските светци.
Когато заедно със своя Гунар, с майка си Биргите и сестрата на Гунар Кристина зад себе си яздеше към портата на Варнхем, където приемаха външни посетители, тя почувства благоговение пред стените, пред красивия купол, където ехото от копитата на конете звучеше като музика, към всички преливащи от багри цветя, които съзря във вътрешния двор. Изпълни я чувство на празничност, тъй като веднага след пристигането усети, че мястото диша и показва Божието присъствие.
Слязоха от конете и монахът, който приемаше гостите, ги посрещна ведро и попита какво ги води насам. Когато Гунар обясни, той ги помоли да седнат на каменните скамейки край ромолящата вода, изпрати да донесат пиво и хляб, които благослови, и отчупи парче на всеки, за да ги поздрави с добре дошли. След това отиде да повика игумена.
Почакаха малко, но през това време не говореха много, тъй като и четиримата потънаха в тишината на това място. Щеше да е тежко да вървят пеша по време на целия път обратно, докато майка й Биргите и сестрата на Гунар Кристина яздят, мислеше си Гунвор. Тя все още бе убедена в постъпката си. Какво са два дорести коня, та били те и тъй красиви, щом двамата имаха дара на любовта, който обитателите на манастира й бяха предали от Бог?
Най-накрая една обкована с желязо дъбова врата в долната част на залата за преписване на ръкописи се отвори и достопочтеният игумен на манастира най-сетне дойде при тях. Косата му, оформена като венец върху обръснатата му глава, беше сребристосива, добродушните му кафяви очи бяха изпълнени с живот, което го правеше по-млад отколкото беше в действителност. Той благослови всички, седна спокойно и както си му бе обичаят, подели едно парче хляб с онези, които благослови. След което ги запита защо хора, които не бяха богати, което той можеше да види, тъй като всички бяха облечени в най-хубавите си дрехи, искаха да дадат един тъй скъп дар на Божиите слуги от Божията градина.
Понякога казаното от него беше трудно за разбиране, защото използваше много думи на църковен език.
Гунар, който щеше да говори от тяхно име, се засрами, при което Гунвор веднага пое отговорността да обясни. Гунар не се ядоса и Гунвор обясни на отец Хенри как тя е отправила последната си молитва в този живот към светата Дева и как тогава спасението дошло в лицето на един малък послушник и как тогава се случило така, че тя и онзи, който й бил най-скъп в живота, щели да прекарат заедно времето си на този свят.
Първо игуменът слушаше много внимателно, задаваше въпроси, чието значение Гунвор не можеше да разбере, и скоро достопочтеният старец засия от щастие, което като че излизаше от сърцето му. Той кимаше, сякаш от време на време се съгласяваше с мисли, които бяха спохождали и него самия, сякаш знаеше какво ще последва и даже се помоли на чужд език.
След това нареди да повикат един подобен на великан монах, който дойде при тях покрит със сажди и потен, погледна конете, като ту показваше одобрение, ту си мърмореше нещо, след което обясни нещо на игумена на неразбираем език.
— Слава на Бога за добрия ви дар — рече отец Хенри и тогава всички напрегнато слушаха, защото огромният монах отиде при кобилата, хвана я за врата и започна да й говори приятелски, като не показваше никакъв интерес към внушителния жребец.
— Жертвата ви е голяма. Това, че искате да ни дарите най-ценното, което притежавате, заслужава уважение — продължи отец Хенри. — Но можем да приемем само кобилата, тъй като жребецът няма да ни бъде от полза. Не трябва да приемате това като проява на неуважение. Дарът, който искахте да направите, вече е даден, и навярно Божията майка се е смилила над вас и смята, че жертвате прекалено много. Аз ви моля да задържите жребеца.