Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)
- Автор: Гиу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ростислав Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)». Краткое содержание книги:
— Не-е — рече Арн бавно и изглеждаше така, сякаш наистина не можеше да си представи какво е да бъдеш някой друг, а не този, който си.
— Ще ти обясня — рече отец Хенри. — Имаш право да яздиш, носейки меч. Имаш право да носиш щит със знака на кралския род и ако онези селяци те бяха видели в този вид, никога не биха дръзнали да те нападнат, а ако нямаше меч и не носеше щит със знака на кралския род, трябваше само да им кажеш името си, което е Арн Магинсон от Арнес и желанието им за побой веднага щеше да изчезне. Никога не съм ти казвал това. Никога не съм ти разправял кой си за хората от другия свят и това беше грешка от моя страна. Ако трябва да намеря причина за извинение, то това би бил фактът, че в манастира ние не гледаме на ближния си по начина, по който го правят хората навън. И не бих искал да те въвеждам в изкушението да повярваш, че си по-важен от останалите. Мисля, че можеш да разбереш това и да ми простиш на мига.
— Нали това не може да ме превърне в някой друг, освен в този, който аз съм? — възрази Арн замислено. — Аз съм такъв, какъвто ме е създал Бог, както и всички останали. Както ти или крепостните в света навън. Аз не нося вина, нямам и заслуга за това. А и защо онези нещастни души, които искаха да ме погубят, щяха да се спрат само заради едно име? Аз все пак съм само един послушник, който в техните очи не може да борави с меч. Тъй че защо това име би ги изплашило?
— Защото ако бяха вдигнали ръка срещу теб, никой от тях нямаше да живее повече от няколко дни. Нито един от тях. Щяха да си навлекат гнева на кралския род, на твоя род. И никой селянин в тази окаяна страна не би дръзнал да стори такава глупост. Така е в другия свят. Трябва да свикнеш с тази мисъл.
— Не искам да привиквам към един толкова неразумен и зъл ред, отче. Не искам и да живея в подобен свят.
— Но трябва — рече отец Хенри кратко. — Тъй като така е отредено. Много скоро ще се отправиш към света навън. Това е моята заповед.
— Ще се подчиня на заповедта ти, но…
— Никакво „но“! — прекъсна го отец Хенри. — Не ти е позволено да подстригваш косата си. В този миг спираш да постиш. Само се храни внимателно в началото. Веднага след вечеря иди при брат Гилберт и той ще ти разкаже другата част от истината за теб самия. Онази страна, която аз и не познавам.
Отец Хенри се надигна тежко от дървеното легло. Изведнъж се почувства стар и скован. Тогава за пръв път се замисли, че животът му навлиза в своята есен, че времето му изтича и навярно никога няма да разбере що за задача е отредил Бог на обичания му син.
— Прости ми, отче, имам още един въпрос, преди да тръгна — рече Арн с изражение, което показваше, че той мислеше отчаяно.
— Естествено, синко, питай колкото искаш, макар и въпросите никога да не свършват.
— В какво се състои твоят грях и грехът на брат Гилберт? Все още не разбирам.
— Много просто, синко. Ако знаеше кой си, нямаше да се наложи да убиеш човек. Ако ти бяхме казали кой си, щеше да знаеш. Премълчахме истината, тъй като вярвахме, че те пазим чрез лъжа, а Бог жестоко ни показа, че от нещо лошо не може да излезе нищо добро. Толкова е просто! Също така от нищо добро не може да излезе нещо лошо, а ти имаше добри помисли. Тъй че ще се видим на вечеря!
Отец Хенри остави Арн сам, момчето се нуждаеше от време, за да благодари на Бога, нещо, за което отец Хенри не трябваше да му каже и дума. Веднага щом отец Хенри затвори вратата след себе си, Арн падна на колене и благодари на Бога, на светата Дева и на свети Бернар, които чрез безграничната си милост бяха спасили душата му. По време на молитвите си той почувства, като че Бог му отговори, понеже животът се върна в тялото му като топло течение от надежда и най-накрая го бе завладяно от нещо така тривиално като обикновения глад.
Гунвор бе като опиянена от собствената си доброта. Тя я правеше толкова щастлива. Тъй като, естествено, тя и Гунар бяха на път да направят голяма жертва. Та все пак двата красиви дорести коня бяха почти половината от всичко, което тя и годеникът й притежаваха, и не бе никак лесно да се откажат от нещо толкова голямо. Но беше правилното нещо, което трябваше да сторят, и се гордееше с това, че нито тя самата, нито Гунар показваха признаци на колебание, докато приближаваха манастира във Варнхем. Според Гунвор светата Дева беше отговорила на сърдечните й молитви, но не като я беше прибрала при себе си в освобождаващата прегръдка на смъртта, а като й бе изпратила един малък послушник, който само с два удара на меча бе променил и нейния живот, и този на Гунар завинаги. Сега двамата щяха да живеят заедно, докато смъртта ги раздели и нито за ден по време на това пътуване те не бяха спрели да й благодарят за решението й да ги спаси и да им даде най-скъпото, което искаха от живота.