„Боже, Ти, който невидим направляваш всичко,
но който показваш силата си
заради избавлението на човеците,
вземи този дом и властвай в този храм,
тъй че всеки, дошъл да се помоли,
да получи частица от Твоята утеха и помощ.“
И Бог показа силата си, дали заради избавлението на човеците или пък по други причини. Имаше зрелище, каквото дотогава не бяха виждали в цяла Западна Готаланд. Бляскавите цветове на архиепископските одежди със златни нишки, светлосиня и тъмночервена коприна, упояващи миризми от канчетата с тамян, с които послушниците обикаляха и полюшваха. А музиката бе толкова божествена, че ничие ухо в Западна Готаланд не бе чувало нещо подобно преди това. Надигнеше ли поглед нагоре, човек сякаш съзираше небето, макар и да бяха на закрито. Бе необяснимо как бургундските и английските строители можеха да създадат толкова високи сводове, без всичко това да се срути. Ако не за друго, то, защото Бог би трябвало да се разгневи от подобно предизвикателство, както би следвало да се окачестви опитът да се построи такъв храм — толкова висок, че сякаш стигаше чак до Небесното царство.
Госпожа Сигрид бе практична жена. Именно заради това някои казваха, че е и сурова. Тя изобщо не желаеше да се отправи на мъчителното пътуване към Скара, защото пролетта бе подранила и пътищата се бяха превърнали в кални локви. За нея беше мъчителна дори мисълта да се клатушка и подскача напред-назад в колата в това си благословено състояние. Повече от всичко в земния си живот тя се боеше от предстоящото раждане на второто си дете. А знаеше много добре, че при освещаването на катедрала трябваше да прекара часове на твърдия каменен под, като от време на време трябва да коленичи за молитва, което си бе истинско мъчение в нейното състояние. Тя бе изключително начетена, що се отнася до многото повели в духовния живот, със сигурност доста по-начетена от повечето от обграждащите я в момента големци и техните дъщери. Тези си познания обаче тя не бе придобила поради вяра или пък по собствена воля. Когато бе шестнадесетгодишна, баща и не без основателни причини бе открил, че тя отделя прекалено голямо внимание на норвежец с твърде ниско потекло. Това можеше да доведе до неща, приемливи само в рамките на брачен съюз, както баща й бе обобщил проблема. Затова я изпратиха за пет години в един манастир в Норвегия, който тя навярно така и нямаше да напусне, ако не бе наследила бездетния си вуйчо в Източна Готаланд. Това я превърна в изгодна партия за женитба — дъщеря, която по-скоро е добре да ожениш, отколкото да държиш затворена в манастир.
Ето защо тя знаеше кога трябва да стои изправена и кога да коленичи, кога трябва да изчете набързо „Отче наш“ или молитвата на Дева Мария, която някой от епископите, застанали най-отпред, четеше сега. Знаеше и кога човек трябва да се помоли сам. Всеки път, когато напоследък го правеше, тя се молеше за живота си.
Бог я бе дарил със син преди три години. Раждането бе продължило две денонощия, на два пъти слънцето бе изгряло и залязло, а тя бе потънала в пот и обладана от страх и болка. Тогава тя имаше предчувствието, че ще умре. Накрая същото си мислеха и всичките добри жени, които й помагаха при раждането. Пратиха някого да извика свещеника, който живееше долу във Форшхем и той й даде опрощение на греховете и последно причастие.
