Войната на Калибан

Всичко бе окъпано в сиянието на аварийните лампи или пък тънеше в сянка. Земята бе покрита с киша — отоплителната система се мъчеше да компенсира тази лудост и не успяваше. На два пъти откриха, че пътят им е блокиран — веднъж от херметична врата, която учудващо все още работеше, и веднъж от ледено свлачище. Не срещнаха почти никого. Всички други тичаха към космопорта. А Пракс в момента ги водеше кажи-речи в обратната посока.

Още един дълъг, извит коридор, после нагоре по строителна рампа, през един празен тунел и…

Синята стоманена врата, която блокираше пътя им, не бе заключена, но се намираше в режим на безопасност. Индикаторът сочеше, че от другата страна е вакуум. Един от божиите юмруци, млатещи Ганимед, бе проникнал дотук. Пракс спря, а умът му прехвърляше триизмерната архитектура на неговата станция. Щом тайната база беше там, а той беше тук, значи…

— Не можем да стигнем дотам — заключи той.

В продължение на няколко секунди другите мълчаха.

— Това не е добър отговор — каза Холдън. — Намери друг.

Пракс си пое дълбоко въздух. Ако се върнеха, можеха да слязат един етаж по-надолу, да тръгнат на запад и да се опитат да проникнат в коридора оттам, само че щом взривът бе достатъчно силен, за да стигне дотук, почти със сигурност щеше да е засегнал и долното ниво. Ако продължаха към старата метростанция, може би щяха да успеят да намерят сервизен коридор — макар Пракс да не бе сигурен, че има такъв, — и той може би щеше да води в правилната посока. Чуха се още три взрива, разтърсващи леда. Със звук като от силен удар на бейзболна бухалка, стената до него се пропука.

— Пракс, приятелче — обади се Еймъс, — добре ще е да побързаш.

Имаха скафандри, така че ако отвореха вратата, вакуумът нямаше да ги убие. Но коридорът щеше да е задръстен с отломки. Всеки удар, достатъчно силен да пробие повърхността, би…

Би…

— Не можем да стигнем там… през тунелите на станцията — каза той. — Но можем да се качим горе. Да излезем на повърхността и да минем по нея.

— И как ще го направим? — попита Холдън.

Да намери път, който не е заключен, му отне двайсет минути, но Пракс все пак го откри. Беше толкова тесен, че по него можеха да вървят не повече от трима души един до друг, и представляваше автоматизирана система за обслужване на външната страна на купола. Самата система отдавна бе разграбена за части, но това нямаше значение. Въздушният шлюз все още работеше, захранван от акумулатори. Наоми и Пракс въведоха нужните инструкции, затвориха вътрешната врата и отвориха външната. За миг полъхна вятър от излитащия въздух, а после изчезна. Пракс излезе на повърхността на Ганимед.

Беше виждал снимки на северното сияние на Земята. Никога не си бе представял, че ще види нещо подобно в чернотата на собственото си небе. Но ето че сега не само над него, а и от хоризонт до хоризонт се простираха ивици от зелено, синьо и златно — частици, отломки и сияещ газ от охлаждаща се плазма. Нажежени до бяло петна бележеха плазмените двигатели. На няколко километра оттам гаусов снаряд се заби в повърхността на луната и сеизмичният трус ги събори. Пракс остана да лежи за момент, загледан как водата излита като гейзер нагоре в мрака, а после се сипе обратно като сняг. Беше красиво. Рационалната, научната част от ума му се опита да изчисли колко енергия се предава на луната, когато я удари парче волфрам, изстреляно от гаусово оръдие. Щеше да е като миниатюрна ядрена бомба, само че без гадната радиация. Зачуди се дали снарядът ще спре, преди да срещне никело-желязното ядро на Ганимед.