Обещанието на краля вещер

Книгата, в която бе скрит, бе разрушена. Същото важеше и за кулата, която бе създал, хранейки се с живителните сили на Херминикъл. Единственото, което бе останало, бяха натрошени камъни и отломки.

Но скъпоценният камък бе оцелял и пулсираше със сила.

Той беше истинската награда. Книгата бе глазурата, сладка като нещата, с които Пайтър мажеше творенията си, но този камък, този виолетов череп беше самият кейк. Ако силата му можеше да бъде обуздана и използвана…

Може би за да построи друга кула?

Да намери по-добра връзка с мъртвите? За информация?

Да открие съюзници сред мъртвите?

Мрачният елф едва успяваше да скрие усмивката си. Толкова обичаше нови магически играчки, които да изследва и почти разрушителната му дружба с печално известния артефакт Креншинибон, Кристалния отломък, не бе охладила особено неутолимото му любопитство. Искаше му се Кимуриел да е наблизо, защото мрачният елф псионист можеше да открие и най-дълбоките магически мистерии с лекота. Ех, само ако бе открил камъка преди последната си среща със своя лейтенант.

Но щеше да му се наложи да изчака десет дни до следващата уговорена среща.

— Какво можеш да сториш за мен? — прошепна на камъка с форма на череп и може би бе само въображението му, но му се стори, че предметът проблесна с нетърпение.

А този артефакт на Зенги не беше от първостепенно значение, образно казано, ако страхът в очите на Илнезара беше някакъв признак. Какви ли други съкровища ги очакваха с Ентрери? Какви други играчки на Зенги лежаха разхвърляни в очакване да напакостят на унищожителите му?

Силата да свали крал, може би?

Или силата да създаде крал?

Последната мисъл увисна във въздуха, в очакване мрачният елф да я възприеме и обмисли.

Той размисли относно пътя, който двамата с Ентрери бяха изминали, за да стигнат до Хелиогабалус във все още неопитомените земи на Кървав камък. Бяха странстващи авантюристи, печалбари в дрехите на герои. Живееха свободно и волно, обръщайки гръб на вятъра, независимо в коя посока вееше. Не ги водеше друга цел освен желанието на мрачния елф за нови преживявания, някакво вълнение, различно от онова, което го бе съпровождало векове наред. За Ентрери може би бе същото?

„Не“ — помисли си Джарлаксъл. Не примамката на новите преживявания водеше Ентрери, а някаква друга нужда, която убиецът вероятно сам не разбираше.

Ентрери не знаеше защо продължава да бъде с Джарлаксъл по криволичещия им път.

Но Джарлаксъл знаеше, че Ентрери ще остане с него, докато пътят ги водеше по-далече на север до пущинаците на Вааса и обещанието за съкровища, по-големи дори от скъпоценния череп.

Как би реагирал Ентрери, ако Джарлаксъл решеше, че трябва да останат известно време — завинаги, може би, според мерилото на човешкия живот? Ако в ръцете им попаднеха артефакти на Зенги със силата да разрушат или съградят кралство, дали Ентрери би участвал доброволно?