Обещанието на краля вещер

Както и джуджето.

Огнена експлозия освети нощта, изригвайки от сферата и когато приключи, мракът беше изчезнал, а шест гаргойла тлееха на земята.

Атрогейт излетя от другата страна, оставяйки зад себе си струйки дим и поток цветисти ругатни.

— Корав дребосък — отбеляза Джарлаксъл.

— Толкова по-жалко — отвърна Ентрери.

От другата страна Кантан бе подал глава от междупространствения джоб и наблюдаваше случващото се с голям интерес. Видя как Елъри и Мариаброн се притекоха на помощ на джуджето свещеник и двамата полуорки и бе разсеян от рева на Атрогейт — този винаги ревеше! — когато джуджето се засили към сферата от мрак.

Кантан знаеше, че това е сфера на мрачен елф и ако Джарлаксъл бе вътре, магьосникът можеше само да се надява, че гаргойлите ще приключат набързо с него.

Обичайна гледка, обикновено излизаща от неговите пръсти, навлезе в полезрението му точно отдясно и той бързо се обърна натам, за да види мрачния елф, застанал до Ентрери с жезъл в ръка.

Поглед обратно накара Кантан да трепне за грубия си съюзник, но това беше по-скоро инстинктивна реакция, а не проява на съчувствие към джуджето.

Атрогейт, естествено, премина през огненото кълбо, димящ и псуващ.

Кантан не му обърна никакво внимание, защото погледът му се върна към Джарлаксъл. Какъв беше този мрачен елф? И кой бе смъртоносният му партньор, застанал насред купчина мъртви гаргойли? Магьосникът не се самозаблуждаваше, че не е впечатлен. Кантан бе служил на Кнеликт дълги години, а в йерархията на Цитаделата на убийците оцеляването бе равносилно на това никога да не подценяваш нито враговете, нито приятелите си.

— Защо си тук, мрачни елфе? — прошепна Кантан в нощта.

В този момент Джарлаксъл се завъртя към него и очевидно го забеляза, защото докосна в поздрав периферията на широкополата си шапка.

Кантан прехапа устна и тихо се прокле за грешката си.

Трябваше да си направи заклинание за невидимост преди да подаде глава.

Подозираше обаче, че мрачният елф щеше да го види така или иначе.

Въздъхна безпомощно и сграбчи въжето, превъртайки се така, че да се приземи на крака. Един поглед наоколо му подсказа, че битката е свършила и гаргойлите са унищожени, затова с изщракване на пръстите той освободи междупространствения джоб.

— Замъкът е жив — каза Олгерхан.

Беше се превил в кръста, пъшкаше и дишаше тежко и за останалите изглеждаше така, сякаш едва има сили да се задържи прав на крака и да не падне на колене.

До него Арраян постави ръка на рамото му, макар да изглеждаше не по-малко изцедена.

— И дори в този момент още гаргойли… растат — каза старият Уингхам, който се изкачваше по северния склон на хълма. — На бойниците, имам предвид. Още докато тази група излиташе в нощта, други започнаха да се оформят на освободените места.