Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Планинското конче, което ѝ дадоха, беше толкова ужасно, че Лирна се затъжи за бедния мъртъв Самур. Беше злонравно добиче, което хукваше по своя воля и се изправяше на задните си крака при най-малката провокация. Освен това имаше най-кокалестия гръб, на който Лирна бе сядала в живота си, а лонакското седло от тънка козя кожа не помагаше особено — имаше чувството, че седи върху камъни, покрити с тънко одеяло. Смолен май също не харесваше коня си и току се въртеше на седлото, докато се отдалечаваха от селото на Сивите ястреби. Солис и Иверн се справяха по-добре, а Давока, разбира се, яздеше своето животно, сякаш се познаваха от години. Наложила бе бърз ход, искаше да покрият възможно най-голямо разстояние, преди да е паднала нощта. Лирна хвърли поглед назад към селото, преди да прехвърлят билото на едно възвишение в северния край на долината. Чудеше се дали щерката на Алтурк ще намери кичура златна коса, който беше скрила в женската зала, дълбоко в една пролука на каменния зид, където можеха да бръкнат само малки ръце.
— Дано не са се отнесли зле с вас, добри ми господа — обърна се Лирна към тримата мъже, докато прекосяваха един плитък поток.
— Само ако мълчанието е изтезание, ваше височество — отвърна Иверн.
— За теб обикновено е такова — измърмори под нос Солис.
— Няма време за приказки — прекъсна ги Давока. — Трябва да стигнем бързеите преди слънцето да е залязло. — Срита кончето си в бърз тръс и останалите волю-неволю последваха примера ѝ.
Както винаги, продължителната езда беше неприятна за Лирна, но не толкова мъчителна като преди. Гърбът и краката не я боляха толкова много, а бедрата ѝ не се ожулиха до кръв. Подобрили се бяха и ездитните ѝ умения, осъзна тя с изненада — преди трудно се задържаше на седлото при галоп, а сега се чувстваше почти в хармония с коня под себе си, на моменти чак изпитваше вълнение от скоростта, от вятъра, който развяваше косата ѝ, от бързия тропот на копитата по земята. „Може пък да се превръщам в лоначка“ — помисли си тя с усмивка.
Стигнаха бързеите късно вечерта — бурна вода, широка петдесетина крачки, дълъг участък от реката, който се точеше и в двете посоки, докъдето им стигаше погледът. Давока ги поведе на изток по течението, към едно по-дълбоко място, където водата изглеждаше по-кротка.
— Това не е брод — отбеляза Солис.
— Конете могат да плуват — каза Давока. — Ние също.
— Ъъъ — измънка тихичко Лирна.
— Течението е твърде бързо — настоя Солис. — Трябва да продължим напред и да намерим по-добро място.
— Няма време — каза Давока, смъкна се от седлото и поведе коня си към брега. — Сентар вече са ни хванали дирята. Ще плуваме.
— Аз не мога — каза Лирна, като местеше поглед по въртопите, насичащи водната повърхност.
— Нямаш избор, кралице — каза Давока и се приготви за скок.
— Не мога бе! — извика Лирна.
Давока се обърна и я погледна въпросително.
— Не мога да плувам — добави Лирна. Имаше чувството, че говори като нацупено капризно момиченце.
— Никак ли, ваше височество? — попита Иверн.
— Простете, че не съм израснала във вашия орден, братко! — сопна се тя. — Учителите ми са виновни в държавна измяна, задето не ме научиха да плувам, макар да е широко известно, че това умение е жизненоважно за една принцеса.
Иверн примижа леко, стреснат от тази незаслужена тирада, но не се сдържа и подхвърли:
— Е, сега май е точно такова.
— Мери си приказките, братко! — смъмри го Солис.
— Трябва да прекосим реката — заяви Давока.
— Е, аз пък съм съгласна с брат Солис — каза Лирна, скръсти ръце и вложи в гласа си максимална доза царствен авторитет: — Трябва да намерим по-добро място, не толкова дълбоко…
Не довърши, защото Давока бе тръгнала към нея с целенасочена крачка.
— Недей! — предупреди я Лирна.
Давока се наведе, преметна Лирна на рамо и се обърна към реката.
— Скалните маймуни могат да плуват, а никой не ги е учил. Значи и ти можеш.
— Брат Солис, заповядвам ти… — успя да писне Лирна, преди да се озове във въздуха. Водата беше студена, прониза я от главата до петите, вледени я. Светът замлъкна за миг, пред очите ѝ имаше само мехурчета, после главата ѝ проби водната повърхност с крясък. Точно както беше предупредил брат Солис, течението беше бързо и отнесе Лирна двайсетина крачки надолу, преди тя да се добере някак до брега, цапаше и риташе, докато краката ѝ не опряха в скалистите плитчини. Изпълзя от водата, разтреперана и хъхреща. Смолен се появи до нея и ѝ помогна да се изправи.