Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Били сте толкова път, за да ни съобщите неща, които вече знаем.
Мадам Манек улавя ръката й.
Етиен казва несигурно:
— Не сме чували за място, наречено Брайтенау.
Първият полицай казва:
— Казали сте на музея, че е успял да изнесе две писма.
Вторият:
— Може ли да ги видим?
Етиен става зарадван, че някой работи по въпроса им. Мари-Лор би трябвало също да се радва, но нещо я кара да бъде нащрек. Спомня си какво каза татко й в първата нощ от нападението, докато чакаха на гарата в Париж: „Всеки мисли единствено за себе си.“
Първият полицай отхапва от ябълката си. Дали я гледат? Близостта им я смущава. Етиен се връща с двете писма и тя чува как мъжете си предават от ръка на ръка листовете.
— Каза ли нещо, преди да тръгне?
— За някакви поръчки… или задачи… нещо, което да представлява интерес за нас?
Френският им е добър, с парижки акцент, но знае ли човек кому служат? „Само ако е твоя плът и кръв; иначе не разчитай на никого.“ Обстановката започва да задушава Мари-Лор, сякаш петимата са потопени в мътен аквариум, препълнен с риби, които плуват и ги закачат с перките си.
Тя казва:
— Баща ми не е крадец.
Ръката на мадам Манек стиска нейната.
Етиен казва:
— Беше човек, отговорен пред детето и работата си. Пред Франция. Кой не е?
— Госпожице — казва първият. Говори на Мари-Лор. — Баща ви споменавал ли е нещо по-особено?
— Нищо.
— Разполагал е с много ключове от музея.
— Върна ги всичките, преди да напусне.
— Можем ли да погледнем какво е донесъл тук?
Вторият мъж добавя:
— Багажа му.
— Имаше раница, но я взе със себе си — казва Мари-Лор, — когато директорът го извика да се върне.
— Може ли все пак да погледнем?
Мари-Лор усеща как земното притегляне в стаята се увеличава. Какво се надяват да открият? Сеща се за радиоапаратурата над главите им: микрофон, приемо-предавател, скали, превключватели, кабели…
Етиен казва:
— Разбира се.
Влизат във всяка стая. Трети етаж, четвърти, пети. На шестия влизат в стаята на дядо й, отварят тежките врати на огромния гардероб, после пресичат коридора, застават над макета на Сен Мало в стаята на Мари-Лор, шушукат известно време, после изтрополяват надолу по стълбите.
Задават всичко на всичко един въпрос: какви са тези три знамена с надпис „Свободна Франция“, свити на руло в килера на втория етаж. Защо са им?
— Търсите си белята — им казва вторият полицай.
— Ще ви помислят за терористи — казва първият. — Арестуват за далеч по-дребни прегрешения.
Не става ясно дали това следва да се разбира като заплаха или израз на симпатия. Мари-Лор си мисли: „Папà ли имат предвид, като говорят за арести и прегрешения?“
Полицаите приключват обиска, съвсем учтиво им пожелават лека нощ и си тръгват.
Мадам Манек запалва цигара.
Яхнията на Мари-Лор е изстинала.
Етиен отваря решетката на камината. Хвърля едно по едно знамената в огъня.
— Край с тия неща. Край! — Второто „край“ е съвсем натъртено. — Не и в къщата ми.
Гласът на мадам Манек:
— Нищо не намериха. А и тук по принцип няма нищо.
Острата миризма на горящ памук изпълва кухнята. Прачичо й казва:
— Вие, мадам, си живейте както си искате. Винаги съм ви подкрепял, както и вие мен. Но повече няма да вършите такива неща в тази къща. Още по-малко намесвайки племенницата ми.
За милата ми сестра Юта –
Много е трудно вече. Дори и хартия трудно се █████████████████████████████████
Имахме ████████████████████████████████████ без отопление в ██████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████. Фредерик казваше, че няма такова нещо като свободна воля и че пътят на всеки е предопределен, както ██████████████████████████████████████████████████ и че грешката ми била в това, че ██████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████████
Надявам се някой ден да разбереш. Поздрави на теб и фрау Елена. Зиг Хайл!