Паднали ангели

- Всичко това - заради едно бижу. Какво ти подари Кам, все пак?

Господин Коул си тръгна и Даниел остана сам, застанал в светлината от една лампа над главата му, загледан нагоре към дъжда.

- Не знам - каза Лус на Пен, като се отдръпна от прозореца. - Каквото и да е, не го искам. Особено не и след това. - Тя се върна до компютърната маса и измъкна кутията от джоба си.

- Ако ти не искаш, аз искам - каза Пен. Тя отвори рязко кутията, после вдигна поглед към Лус, объркана.

Златистото проблясване, което бяха видели, не беше бижу. В кутията имаше само две неща: още едно от зелените перца за китара на Кам и златисто късче хартия.

Срещни се с мен утре след часовете. Ще чакам при

портите.

К.

Бърлогата на лъвовете

Лус отдавна не се беше поглеждала хубаво в огледалото. Никога не беше имала нещо против отражението си - ясните лешникови очи, дребните, прави зъби, гъстите ресници - и водопад от гъста черна коса. Това беше тогава. Преди миналото лято.

След като майка й острига цялата й коса, Лус беше започнала да избягва огледалата. Не беше само заради късата й подст-рижка: Лус си мислеше, че вече не й харесваше коя е, затова не искаше да вижда никакви доказателства. Започна да свежда поглед към ръцете си, когато ги миеше в банята. Издаваше глава напред, когато минаваше покрай прозорци с матови стъкла и избягваше пудриери с огледалца.

Но двайсет минути преди предполагаемата си среща с Кам, Лус стоеше пред огледалото в празната момичешка тоалетна в „Августин“. Предположи, че изглежда добре. Косата й най-после израстваше и от тежестта някои от къдриците й започваха да се разпускат. Провери зъбите си, после изправи рамене и се втренчи в огледалото, сякаш гледаше Кам в очите. Трябваше да му каже нещо, нещо важно, и искаше да е сигурна, че може да си придаде изражение, което изискваше той да я приеме насериозно.

Днес той не се беше появил в часовете. Нито пък Даниел, затова Лус предположи, че господин Коул е поставил и двамата на нещо като изпитателен срок. Или това, или си лекуваха раните. Но Лус не се съмняваше, че Кам ще я чака днес.

Не искаше да го вижда. Изобщо. От мисълта как юмруците му се забиват в Даниел й се повдигаше. Но тя беше виновна, че изобщо се бяха сбили. Беше подвела Кам - и вече нямаше значение дали го бе направила, защото беше объркана, или поласкана, или поне мъничко заинтересувана. Важното беше днес да бъде пряма с него. Между тях нямаше нищо.

Пое дълбоко дъх, издърпа ризата си надолу върху бедрата, и бутна вратата на тоалетната, за да я отвори.

Когато се приближи към портите, не можа да го види. Но пък трудно беше да се види каквото и да е освен паркинга. Лус не се беше връщала до входа на училището, откакто бяха започнали ремонтите там, и се изненада колко сложно беше да маневрира през разкъртения паркинг. Заобиколи дупките в настилката и се опита да се наведе и да се промъкне под радара на ремонтния екип, като махаше с ръка да пропъди асфалтовите изпарения, които сякаш никога не се разпръскваха.

Нямаше и следа от Кам. За миг тя се почувства глупаво, сякаш се беше „вързала“ на някоя шега. По високите метални порти беше избила на пъпчици червена ръжда. Лус погледна през тях към гъстата горичка от вековни брястове отсреща през пътя. Изпука с кокалчетата си, спомняйки си онзи път, когато Даниел й беше казал, че мрази, когато тя прави така. Но него го нямаше да я види как го прави - нямаше никой. После забеляза сгънат лист хартия с името си отгоре. Беше закачен на магно-лията със сив ствол и гъсти клони до разбитата телефонна кабина.