Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— В Ню Йорк хората танцуват – каза той с превзет глас, а тя се отпусна и се усмихна. – А в Корнуол – плуваме. Радвам се, че съм в Корнуол.

— Аз също – каза тя. След това попита: – Защо не ми каза?

Той разглеждаше охлузените си длани.

— Помислих, че ще ме сметнеш за пълен идиот.

— Идиотът щеше да се уплаши, да падне и да се удави. Никога не съм мислила, че ще го направиш.

Устните му се повдигнаха и Скай почувства как сърцето й се сгрява от слънчевия блясък на рядката му и изключителна усмивка.

Тя се изправи.

— Най-добре да отидем при майка ми да ти превърже ръцете. Утре ще плуваме.

За щастие, на Ванеса Пенроуз можеше да се разчита, че няма да предаде дъщеря си, докато тя е искрена с нея. Единственото, което каза, бе:

— Не можеш да учиш Никълъс да плува, Скай. Аз ще го водя всеки ден на плажа за по половин час. Ще стоиш вкъщи да се грижиш за сестра си. Също така ще кажа на лелята на Никълъс, че си е издрал ръцете, докато кавалерски е цепил дърва за мен, а не докато се е борил за живота си в някакво езеро на място, където вероятно изобщо не е трябвало да бъдете. Знам, че е безполезно да искам от вас да не се връщате там, но настоявам да не ходите, докато не се уверя, че Никълъс може да плува достатъчно добре, за да се справи с езерото, ако му се случи отново да се озове в него.

Прекараха остатъка от следобеда вътре, за да отпочинат ръцете на Никълъс, докато слушаха през стената гласовете на Ванеса и нейните клиенти.

Последна за деня бе майката на Никълъс и когато тя дойде заедно с леля му, Никълъс скочи.

— Да отидем на разходка – каза той.

— Не искаш ли да узнаеш бъдещето на майка си? – попита Скай.

Той поклати глава.

Скай се намръщи. Ако останеха да слушат, тогава вероятно щяха да научат всичко за възстановяването на майка му. От една страна, се надяваше тя никога да не се оправи, защото тогава Никълъс нямаше да замине за Ню Йорк. От друга страна, й се искаше госпожа Крофърд да оздравее още същия ден, тъй като единственото нещо, за което Никълъс никога не говореше, бе майка му. Скай знаеше, по някакъв свой детински начин, че зад това нежелание се крие жестока рана.

Така че двамата отидоха на разходка надолу до залива, докато леля му не се появи на билото на скалата с ръце на хълбоците, погледна бинтованите му ръце и каза:

— Не съм приемала да ти бъда медицинска сестра.

Скай гледаше как Никълъс си тръгва с двете жени, майка му, която вървеше редом с него, но нищо не каза, не защити сина си от леля му, само блажено се усмихваше, сякаш бе приела причастие.

— Ще ми кажеш ли какво е моето бъдеще? И това на Никълъс – попита Скай майка си, когато двете се прибраха в къщата.

Ванеса потръпна:

— За нищо на света, Скай. Така че не ме моли отново.

— Но защо?

— Не мога да ти кажа нищо, което вече не е вътре в теб. Бъдещето не е обещание, което трябва да се спазва. То е действие, което чака да бъде започнато. Може би вече е започнало.