Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Ванеса се наведе напред и прокара пръсти през чорлавата коса на Скай.

— Никога не съм се интересувала от прически или от богати семейства, но сега, когато те гледам, мисля, че може би е трябвало.

— Не искам да ходя във Франция – каза Скай.

Либърти се притисна още по-силно в нея.

Виждали бяха своята „леля“ само два пъти преди като деца, когато бяха във Франция. Но тъй като Ванеса никога не се бе омъжила за бащата на Скай и Либърти, тази жена във Франция всъщност нямаше никаква връзка с тях. Скай поклати глава.

— И – продължи Ванеса, – омръзна ми да виждам в бъдещето на всички останали, а да не правя нищо за моето – а него, което, също както и твоето, никога няма да предскажа. Бих искала да направя като Ейми Джонсън и да летя до Австралия. Просто да вдигна самолета и да полетя. Искам да видя дали ме очаква още нещо. Разбираш ли?

— Ще дойда с теб – каза Скай.

— Искам да се грижиш за Либърти вместо мен. Ако останеш тук, в Корнуол, Никълъс още повече ще ти липсва.

— Но защо трябва да летиш до Австралия? – попита Скай.

— Трябва да се уверя, че мога да го направя. Някога познавах Ейми. Бях по-добър пилот от нея. Но тя постави рекорд до Москва и до Кейптаун. А какво постигнах аз?

Тогава я усети. Болка, каквато дотогава не бе познавала, когато разбра, че животът на майка й в Корнуол, със спорадичните партитата и двете дъщери си има собствена сянка – безпокойство, празнота, липса.

— Но…. – Скай не можеше да формулира онова, което искаше да каже. – Мислех, че така ще бъде винаги – успя да промълви накрая.

— Не може цял живот да събираш раковини, Скай.

Шест седмици след заминаването на Никълъс Скай с изненада видя как някакъв мъж върви към нейния залив. Едва когато стигна до пясъка, Скай осъзна, че това е Никълъс.

Как бе възможна такава промяна само за шест седмици? Той бе по-висок, по-широкоплещест, лицето му бе придобило твърдост и всички момчешки следи бяха изчезнали. Замръзна на място, водата обливаше глезените й, и скръсти ръце пред гърдите си.

— Да седнем в пещерата – каза тя, когато той се приближи достатъчно, за да може да я чуе.

Той кимна и я последва вътре, където тя се излегна по гръб в мрака и той направи същото.

— Следващата седмица тръгвам на училище в Ню Йорк – каза той, а гласът му сега беше по-дълбок, мъжки. – Леля ми ще наеме някого да опакова нещата в тукашната къща, но аз вдигнах врява, достойна за Либърти, и я убедих да се върнем, за да приберем личните си вещи.

— Е, щом си подражавал на Либърти, не се учудвам, че си победил – каза Скай, като изобрази усмивка на лицето си, за да може да я предаде и на гласа си.

Звуците на споделеното им детство изпълваха пещерата – непрекъснатият тътен на океанските вълни, които се носеха към пясъка, мощното прииждане на водата, грохотът, когато се разбиваше. Вятърът виеше с протестен вой – не бе възможно това да се случва наистина. Солени сълзи се стичаха тихо по бузите на Скай, толкова изобилни, че бе истинско чудо, че още не се бе удавила в тях.