Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Леля Софи беше също толкова жизнена като Ванеса, но по-прочувствена – завършваше изреченията си с прегръдки и целувки, вместо да слага точки. Беше най-елегантното същество, което Скай някога бе виждала, винаги облечена в тоалети на Елза Скиапарели и на Поаре. Либърти я гледаше с обожание и дори Скай, седейки в спалнята си в апартамента в Паси – шестнайсети арондисман, близо до Булонския лес – неволно се опитваше да подреди косата си така, че да заприлича повече на блестящата вдигната кестенява прическа на леля си. Но това бе маловажна промяна в сравнение с всичко друго, което се случваше в Париж.

Либърти се промени първа. Вече не риташе Скай. Усмихваше се. Събуждаше се сутрин, нетърпелива да отиде на училище. Вместо да стои вкъщи през уикендите, Либърти ходеше на гости на новите си приятели или похапваше сладолед с тях, докато се разхождаха в парка „Ранела“. Превърна се в хубава, елегантна парижанка като тяхната леля Софи.

Скай наблюдаваше тази метаморфоза с отворена от удивление уста.

Второто нещо, което се промени, бе Никълъс. Тя му пишеше почти всеки ден. Той никога не й отговори.

Беше грешала тогава, изправена на върха на скалата в онзи ден, когато за последен път го видя. Тогава си мислеше, че гърдите не биха могли да я болят по-силно. Но онази болка бе само пристъп. Онова, което чувстваше сега, всеки ден, когато проверяваше пощата и не намираше нищо, бе като пробождане от шиш – дълбоко и жестоко.

Сега Скай бе тази, която си седеше вкъщи сама.

А след това пристигна едно ужасно писмо, адресирано до нея. То дойде по време на празника на Вси Светии, когато лелята заведе Либърти и Скай с влака в Довил, с надеждата близостта до морето да успее да развесели Скай.

Щом Скай стъпи на плажа, облаци закриха слънцето. Надигна се толкова силен вятър, че вълните се издигнаха нагоре като призраци и прогониха всички, а Скай остана съвсем сама, трепереща, докато леля й и Либърти я убеждаваха да се махне оттам.

Не знаеше какво, но нещо не бе наред. Писмото, което ги очакваше на масата в антрето при тяхното завръщане, потвърди предчувствието й. Облак, подобен на онзи, който покриваше небето и поглъщаше самолетите, бе отнесъл Ванеса Пенроуз. Тя никога нямаше да се върне.

Оттогава всяка нощ, щом затвореше очи, Скай виждаше как майка й полита надолу и безмилостно изчезва. Покатерваше се в леглото на Либърти, където двете лягаха по гръб с широко отворени очи, докато сънят не ги обгърнеше в своите кошмари. Събуждаха се разплакани, а Скай криеше сълзите си, за да утешава сестра си.

Всичко това се промени, когато Скай възобнови уроците си по пилотиране. Горе в небето чувстваше, че майка й е навсякъде около нея, дори чуваше гласа на Ванеса, който шептеше в слуховата тръба: Обичам те, Скай.

Тази нощ Скай отиде в леглото на сестра си, като нямаше търпение да й разкаже какво се бе случило, решена да убеди Либърти да дойде да лети с нея, така че и тя да може да я чуе. Либърти изблъска Скай от матрака и тя падна на пода.