Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Ритниците на Либърти станаха по-точни и болезнени, докато не започна да прекарва все по-малко време със Скай и Никълъс и вече рядко молеше Скай да не я оставя сама. Единствено се лепваше за тях, когато отиваха в изоставената градина. Но дори там не им досаждаше и предпочиташе да седи загледана в каменната жена, като омагьосана, със същия замечтан поглед, с какъвто наблюдаваше как танцува Ванеса.

Веднъж Скай я попита за какво си мисли. Либърти вдигна рамене и каза: – За живота – сякаш това бе нещо очевидно.

Вместо да рискува да предизвика гнева на Либърти, като каже каквото смята – животът е в градината или в залива, а не в някаква статуя – Скай също повдигна рамене и отиде при Никълъс на въжения мост.

Никълъс вече бе петнайсетгодишен и бе приятел на Скай от четири години, но тя имаше усещането, че винаги го е познавала. Не можеше да си спомни за някой момент, когато той да не е бил най-важното нещо в живота й – нейният океан и нейното небе.

— Когато си мисля за теб, се сещам за синия цвят – каза й той със странен глас, докато се връщаха в къщата след последния училищен ден, готови за поредното дълго лято. – Вода и въздух.

Тя се усмихна и го прие като най-хубавия комплимент. След това видя лицето му и замръзна на място.

— Утре заминавам за Ню Йорк – каза той тъжно. – Леля ми го каза на закуска. Само за шест седмици обаче. Трябва да се явя на изпит за училището.

Шест седмици. Можеше да бъде и година. Всички неща, които си представяше, че ще правят заедно през лятото, изчезнаха и отлетяха като мигриращи птици.

Скай ритна земята, като обели кожата на черната си обувка. Слънцето се скри и прояви тъмната сянка, хвърлена от утрешния ден.

— Върни се – каза тя, внезапно уплашена.

— Обещавам – отвърна й той.

Скай го гледаше как се отдалечава, както през онзи първи ден, когато го бе срещнала, и точно както през онзи ден той се обърна и й махна с ръка, преди да се скрие от погледа й. Въпреки че бе твърде голяма за такива неща, Скай се преметна в циганско колело, сякаш искаше да каже – това не променя нищо.

Стараеше се да пилотира всеки ден през следващия месец. Никога не бе летяла заедно с Никълъс, така че не усещаше толкова остро отсъствието му във въздуха. Обаче майка й не можеше да я вози всеки ден с кола на аеродрума, така че купи на Скай колело и тя отиваше с него дотам. Въпреки че можеше да пилотира почти толкова добре, колкото майка си, нито една от двете не бе сигурна какво биха казали останалите пилоти, ако разберяха, че Ванеса е позволила на четиринайсетгодишната си дъщеря да лети сама, независимо че нямаше правила, които изрично да забраняват това. Затова Скай, която вече бе на ръст колкото майка си, носеше нейния авиаторския шлем и очила и се правеше на нея, а Ванеса, както винаги, вярваше, че Скай няма да прехвърли определените граници.

Обаче лятото бе влажно и мъгливо, сякаш и небето оплакваше временно прекъснатото приятелство, и Скай не можеше да лети, когато нямаше добра видимост. Прекара много дни свита в нишата на прозореца, като се сърдеше на времето.

Либърти искаше Скай да седи заедно с нея на пода и с притиснато до стената ухо да подслушва бъдещето на клиентите на Ванеса. Скай отказваше. Какво право имаше някой, независимо кой, да има бъдеще, когато всичко, с което Скай разполагаше, бе това дъждовно, мъгливо настояще? Либърти, както можеше да се очаква, се опита да ощипе сестра си за отмъщение, но след това смени тактиката и загледа втренчено Скай, което се оказа още по-дразнещо от физическото насилие.

— Либърти, би ли напълнила коша с дърва – каза Ванеса, след като я залови на местопрестъплението.

— Защо точно аз? – изхленчи Либърти.

— Скай го напълни вчера.

След като отстрани Либърти, Ванеса направи на Скай чаша сладък чай с мляко.

— Бащата на Никълъс е бил много богат човек – каза тя, докато отмерваше чаените листа в чайника. – Никълъс ще наследи неговия бизнес, когато стане на подходяща възраст, и мисля, че скоро ще е готов да го направи.