Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Скай легна в собственото си легло и плака, докато очите й не се подуха толкова, че повече не можеше да вижда, докато яката на роклята й се измокри от сълзите така, че да може да изстиска сърдечната си мъка от нея. Единственото нещо, което желаеше – да се върне в залива в Корнуол – й бе отнето.

Стана от леглото едва на следващия ден. Либърти не й говореше. Тази нощ, когато Скай се върна в стаята си, леглото й бе мокро, сякаш някой бе излял кана вода върху него. Спа на канапето.

На другата сутрин гумите на колелото на Скай се оказаха спукани, така че тя не можа да отиде на аеродрума. Либърти й се усмихна, докато закусваха.

През следващата седмица двете домашни работи, които Скай бе написала за университета – където учеше история и чужди езици – изчезнаха, преди да успее да ги предаде, и се наложи да будува цяла нощ, за да ги съчини наново. Либърти покани приятелката си да нощува у тях и двете приказваха и се смееха толкова високо в съседната стая, че Скай едва успяваше да се съсредоточи.

Месец по-късно, след като Скай поправи гумите на колелото си, ги намери нарязани с нож.

— За бога! Пак ли – каза Либърти, когато Скай й показа щетите.

Двете сякаш отново бяха станали на девет и на десет години, с тази разлика, че сега раците, пъхнати в банските костюми, хапеха по-жестоко.

В деня в който Либърти навърши осемнайсет, Скай написа бележка на леля си и докато Либърти бе излязла, събра нещата си в един куфар, отиде на гарата и замина за Англия.

ЧАСТ ВТОРА

КАТ

Трета глава

Корнуол, юни 2012

Взетата под наем кола на Кат подскачаше по пътеката, която сякаш никога не бе виждала моторно превозно средство, а крайната й цел бе необитаемата вила на баба й. Тя бе кацнала на върха на скалата, в горда самота, с единствени приятели вятърът, чайките и морските пръски – заточена на самия край на света. Склоновете скриваха съседските къщи, които във всички случаи се намираха поне на половин миля разстояние.

Пътеката стана още по-неравна, така че Кат спря, излезе от колата и се спъна, когато вятърът я поде и я блъсна назад. За миг й се стори, че свисти и нашепва, че не трябва да отива там. Потри ръце, като съжаляваше както за това пътуване, така и за твърде леката австралийска лятна рокля, която бе облякла.

Изтича на верандата и дъските заскърцаха под стъпките й. Пъхна ключа в ключалката и завъртя бравата, докато вратата поддаде. Блъсна я миризмата на десетилетна запуснатост, която я накара да се извърне. Какви ли духове бе пуснала на свобода?

Не ставай глупава, присмя се тя на себе си, първо, наум и после на глас, като се надяваше да накара незавършената история да отстъпи и настоящето отново да се възцари.

Бързо влезе в кухнята с изглед към едно парче от великолепния бурен океан. Нишата на прозореца в трапезарията я примамваше и тя си помисли, че би могла да седне в нея, независимо от прахоляка, и да изпие чаша чай. Обаче установи, че чайникът е стар модел, който трябваше да се топли на печката, а самата печка бе древна и работеше само с дърва. По-добре бе да се заеме с онова, за което Марго, нейната баба, доста неочаквано я бе помолила.